Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

Дима си премълча. Той също би могъл откровено да разкаже на своята случайна спътничка, че повече от десет години бе работил в милицията и отношението на практиците там към милиционерската наука бе било точно такова, каквото го описваше тя. Би могъл да се оплаче от недалновидността на началниците си и от несправедливата си съдба. Би могъл да й разкаже, че като напусна милицията, отиде да работи в една частна фирма, занимаваща се с нещо, което твърде завоалирано се наричаше „търговска безопасност“. Техният разговор може би щеше да стане по-професионален и по-доверителен, сигурно щяха да намерят куп общи познати, може би дори щяха да си станат симпатични и тяхното запознанство да завърши по съвсем друг начин. Всичко можеше да стане. Но не стана. Дима Захаров си премълча.

Колата спря пред един светофар на кръстовище, залято от светлина.

— Знам какво си мислите сега — обади се жената. — Опитвате се да отгатнете имам ли пари или не.

— И стигнах до извода, че нямате — призна си Захаров, изненадан от такава откровеност.

— Почти сте прав. В себе си наистина нямам, но вкъщи имам. Така че не се притеснявайте — усмихна се тя. — Разбирам, че съдейки по външния ми вид, едва ли бихте си помислил, че живея в охолство.

След няколко минути наближиха милиционерската школа на улица „Волгин“.

— Сега наляво и пак наляво покрай сградата. Ето тук, до арката.

Покрай фасадата имаше широка градинка и Дима си помисли, че докато стигне до входа, пътничката му отново ще се измокри. Дожаля му за тази жена, която пътува в командировки, която никой не посреща и която по всичко личеше, че беше свикнала да разчита само на себе си.

— Ще се вмъкна под арката, по-близо е — предложи Захаров.

— Благодаря ви — признателно рече тя, отваряйки чантичката си. — Ще ви оставя паспорта си за гаранция, съгласен ли сте? Или, ако искате, качете се с мен.

— А не — промърмори Дима, — в днешно време нито за секунда не бива да изпускаш от очи колата си. Ще я обезкостят веднага. А да я заключвам, да смъквам огледалото, чистачките, после пак да ги слагам — дълга работа. По-добре си дайте паспорта.

— Няма да се бавя — обеща пътничката и слезе.

Дима обърна колата, така че да е готов да излезе изпод арката, изключи двигателя и изгаси фаровете. Седеше в затопленото купе, пушеше и си нахвърляше плановете за следващия ден. В десет трябваше да е на работа, в дванайсет и половина — да вземе Вера от училище и да я закара при баба й на вилата, да успее да се върне до пет, защото в пет и седемнадесет на Беларуската гара с влака Берлин-Москва пристигаше поредният смахнат клиент, наплашен от разговори за нарастването на престъпността в руската столица. Трябваше да откара клиента в хотела. Отсега не можеше да си планира вечерта, защото шефът му бе дал да разбере, че клиентът не е обикновен и освен лична охрана може да му потрябват услуги, както той се бе изразил, от информационен характер…

Дима си погледна часовника. Три без двадесет. Вече петнадесет минути я чакаше. Странно. Не приличаше на измамница, пък и паспорта си бе оставила. Парите си ли не можеше да намери? Или пък докато е била в командировка, съпругът пияница всичко е пропил? Или на мама глупачето е похарчило всичко за дъвки?

Прелисти паспорта й. Ирина Сергеевна Филатова, московчанка, снимката безспорно бе нейна, печат за сключен брак, печат за развод, адресна регистрация. Няма деца, записани в паспорта, значи няма такива.

Входната врата се отвори и на асфалта се очерта светъл правоъгълник. Дима тъкмо се канеше да смъкне стъклото, дори посегна към ръчката, но видя, че от входа излиза някакъв мъж. Колко трябваше още да я чака?! Отново отвори паспорта й на страницата с адресната регистрация, видя номера на апартамента и решително слезе от колата.

В понеделник Настя Каменская се събуди, както винаги, мъчително. Тя беше истински „бухал“, заспиваше вечер късно, а ставането й сутрин в седем беше мъчителна процедура. С усилие се отърси от съня и се затътри към банята.

Беше й противно да се гледа. Подпухнала физиономия, торбички под очите. Сякаш дяволът я бе накарал да изпие две чаши чай, макар да знаеше, че не бива да близва нито капка течност поне два часа преди лягане, защото сутринта лицето й отичаше. Спеше й се ужасно…

Застана под душа, пусна отначало гореща, след това хладка вода и търпеливо зачака организмът й да се събуди. Обикновено за тази цел й трябваха поне десет минути. Едва-едва търкайки с четката зъбите си, Настя се опита да умножи наум тридесет и седем по осемдесет и четири. Обърка се. Съненият й мозък отказваше да извършва и най-простите операции. Смени числата и опита още веднъж. Стана. Започна да умножава трицифрени числа. Процесът на събуждане вървеше успешно, тъй като отговорът се получаваше още от първия опит. Последна проверка — да си припомни десет думи на шведски. Този път си избра названия на кухненски предмети. Не беше учила шведски, както и множество други езици, но обичаше да запомня думи, така да се каже, за умствена гимнастика. Знаеше приблизително по петстотин думи от всички европейски езици. Нещата идваха оттам, че майка й беше уникален специалист по съставяне на компютърни програми за обучение по чужди езици и всички свои идеи и методически разработки професор Каменская изпробваше и отработваше върху дъщеря си.