Александра Маринина - Законът за трите отрицания

С всяко обаждане напрежението в гласа на майка му нарастваше, Валерии вече бе готов да зареже колата заедно с шофьора бодигард и да хукне към къщи пеша.

— Майче, хайде потърпи, моля ти се — монотонно повтаряше той в слушалката, като се стараеше да не кресне, — тук съм в ужасно задръстване, нищо не мога да направя.

Най-сетне край станцията на метрото „Динамо“ движението се поосвободи — много коли завиваха от Ленинградското по посока на Третия транспортен пръстен. И въпреки това, пътуването от летището до къщи отне на Ритер два часа и половина вместо обичайните четирийсет минути.

Вратата на апартамента се отвори още щом той слезе от асансьора: майка му го чакаше с нетърпение, седнала в просторния вестибюл. Валерий тъжно си помисли, че Нина Максимовна неслучайно е заела тази стратегическа позиция. Готвела се е да избяга от къщи, ако Ларка все пак… Господи, дори е страшно да си помислиш за това.

— Къде е? — припряно попита той, след като набързо прегърна майка си.

— В хола. Отворила е широко всички прозорци и балконската врата. Усещаш ли течението? А на нея й е топло!

Без да обръща внимание на трепкащите в очите на майка му сълзи, Валерий се втурна по дългия коридор към най-просторната стая. Ами да! Лариса, облечена в дълъг копринен пеньоар, стоеше на перваза и замислено се взираше в небето, като при това правеше плавни, изумително красиви и съвсем недвусмислени движения с ръце. Широките й ръкави ту се изкачваха към раменете, ту се спускаха, скривайки тънките китки. Още миг — и ще полети!

Валерий на пръсти се прокрадна до жена си, ловко я обхвана с две ръце и я свали на пода.

— Да не си полудяла? — ядосано каза той и си пое дъх. — Какви ги вършиш?

— Ау, Лерочка — глупаво и радостно засмяна, запя с цяло гърло Лариса, — моята Лерочка си дойде, Лерочка, златната ми, сребърната ми, диамантената ми!

Той не можеше да понася това идиотско „Лерочка“ и жена му го знаеше, но когато беше под въздействието на таблетките, не я интересуваше нищо, включително желанията и молбите на мъжа й. Валерий ласкаво пое главата й, повдигна лицето, надникна в очите. Зениците й бяха като миниатюрни главички на карфица. Устните — сухи. Бузите — бледи до синьо. Той не можеше да я мрази, колкото и да се стараеше. Много я обичаше. Много. И твърдо вярваше, че тя ще се стегне, ще си върне разума, че всичко ще се оправи, щом дойде истинският успех, щом престанат да я измъчват мисли за собствената й ненужност. Лариса знае, че е талантлива, и Валерий го знае, но кали тя е жена и за разлика от много мъже творци, се нуждае от признание. Мъжете (не всички, разбира се, но много от тях) умеят дълги години да живеят в положението на непризнати гении, за тях не е важно мнението на околните, напълно им е достатъчно самите те да осъзнават собствената си гениалност. С жените е друго. Те (също не всички, но много от тях) се нуждаят от външни оценки. Изпитват потребност да чуват колко добре изглеждат, колко сполучливо са се подстригали, как чудесно им стои новото костюмче, колко са умни и талантливи. Ако не получават потвърждение отвън, бързо започват да се съмняват и в собствената си красота, и в собствения си ум. И естествено — в таланта си.

Не, Валерий Ритер не можеше да се ядосва на жена си. Той правеше всичко по силите си, за да може талантът й да получи признание, за нея да се заговори, дарбата й да не буди съмнение у никого. Но вероятно това, което предприемаше, не беше достатъчно, защото Лариса не получаваше признание в нужната степен. Каква именно бе „нужната“? Ами такава, че тя да се успокои, да престане да се измъчва, че е бездарна, и да спре да взема наркотици, с чиято помощ заглушаваше мрачните идеи за безсмислието на съществуването си.

— Ама защо ме гледаш така? — звънливо чуруликаше Лариса, притисната до мъжа си, и се стараеше да скрие лицето си. — Не ме гледай така…

— Как?

— Като инквизитор. Всичко е наред с мен. Честна дума.

Това се повтаряше вече две години — през целите две години, откак се ожениха, и Валерий добре бе схванал, че е безпредметно дори да се опитва да вдига скандали и да мъмри дрогиран човек. И бездруго той нищо няма да разбере и проумее, само ще си губи времето и силите. Ето защо той не започна да обяснява на Лариса всичко, което мисли за нейната пристрастеност към наркотиците, не се опита да получи поредното й обещание „вече да не прави така“, не я засипа с идиотски въпроси защо пак… нали миналия път му бе обещала… и той бе сметнал, че тя всичко е разбрала… а тя…