Александра Маринина - Няма връщане назад

В кабинета на началника на катедрата по наказателно право, където заседаваше комисията, се възцари пауза — вярно, кратка, но недоброжелателна.

— Свободна сте — сухо произнесе професорът председател. — Почакайте в коридора. Вие май бяхте последната? Няма други, нали?

— Няма. Благодаря — смотолеви Настя и се шмугна през вратата.

Бяха четирима — един следовател, двама служители от централния апарат на министерството и тя, Настя Каменская — четирима кандидати, които днес държаха кандидатски изпит по наказателно право и криминология. Тримата, вече явили се, дружно вдигнаха очи към нея: Как е, мина ли? Тя мълчаливо поклати глава.

— Ама какво, съвсем зле ли беше? — съчувствено попита младежът с куртка със следователски петлици. — На нито един въпрос ли не отговори?

— Отговорих — въздъхна Настя. — Но моите отговори не им харесаха.

— Я стига — ободряващо се намеси един от апаратчиците от министерството, — няма значение дали им харесва. Важното е, че си отговаряла. А ако не са съгласни — техен проблем, ти имаш право на собствена позиция. Нали си спомняш, в един филм казваха: тръсни им го уверено, това ще се нарече гледна точка. Уверено ли говореше, или мънкаше?

— Не знам… Май мънках. Нали човек не може да се чуе отстрани.

— Ако си мънкала, тогава лошо — обади се и вторият апаратчик. — От личен опит знам: ако докладваш с уверен тон, можеш да втълпиш на началството какви ли не глупости. А ако се правиш на интелигентен, не минава и най-правилната идея. Я аз да послушам какво обсъждат там.

Той леко отстрани Настя към противоположната страна на коридора и допря ухо до вратата. След няколко секунди, без да извръща глава, махна с ръка по посока на своя колега от министерството и разпери четири пръста.

— Писали са ми четворка — радостно се усмихна колегата. — Уф, олекна ми. По право що-годе ме бива, ориентирам се, но от криминология изобщо не разбирам.

Със следващия жест, изразил се в тупане по гърдите и ново разперване на четирите пръста, подслушвачът възвести своята оценка. След няколко минути кандидатите научиха, че младият следовател е получил отличен. А после работите се закучиха… Апаратчикът бърчеше вежди, потриваше изкривения си в неудобната поза врат, мърдаше устни, но не вдигаше и не вдигаше ръка с разперени пръсти. Най-сетне се отлепи от заветната врата и се приближи до останалите.

— Ти какво си им наприказвала? — попита той и любопитно огледа Настя. — Какви скандални работи си твърдяла?

— Защо скандални? — слиса се тя.

— Ами там си говорят, че не бива да те допускат до аудиторията и че ако защитиш и започнеш да преподаваш, това ще е пълна катастрофа. И нещо там за баща ти. Че нали, само от уважение към него и така нататък. Ти да не си дъщеря на някоя клечка?

— Не съм — рязко отсече Настя и прехапа устна, — аз съм си аз. Бъркат ме с някого. Казаха ли нещо за оценката?

— Колебаят се между тройка и двойка. Оня, очилатият, с тънкия глас, много иска да те скъсат, никак не си му харесала със скандалните си твърдения, а председателят го стряска с баща ти. Не различавам гласовете на останалите. Но някой от тях изтърси, че все пак си им натрила носовете със статистическия анализ и само за това може да ти се пише четворка, говореше и нещо за математика, че незнайно защо си разбирала от нея и това било хубаво, а те веднага му зашъткаха. Смятат, че не си уважавала трудовете на основоположниците и си се мислела за най-умната.

Значи двойка. Или тройка, което е не по-малко гадно, защото Настя владееше добре и правото, и криминологията. И още по-гадно е, че са намесили баща й. Тя е на четирийсет и три години, вече от двайсет години е престанала да бъде „дъщерята на Леонид Петрович“. Първо стана просто Настя Каменская от оперативната група, после Каменская от отдела на „същия онзи Гордеев“, а на около четирийсет се превърна в „същата онази Каменская“. Има репутация, спечелена самостоятелно, чрез собствения й труд, собствения й мозък и собственото й здраве. Вече отдавна има чин подполковник от милицията, името й фигурира в десетки заповеди за отличия заради разкриване на особено тежки престъпления. И ето моля, готови са да й пишат тройка на изпит само от уважение към баща й, който всъщност не й е роден, а втори баща. А, не, много благодаря, господа професори, по-добре ми пишете двойка, само не споменавайте татко.

Тя се извърна към прозореца и отправи празен поглед към капките дъжд, стичащи се по стъклото. Текат ли, текат, нищо не ги интересува…