Александра Маринина - Седмата жертва

Настя отиде у тях направо от прокуратурата, макар че, когато седеше в кабинета на Олшански, имаше чувството, че е в състояние само да стигне до дома си, да рухне в леглото и да заспи. В момента, в който разбра, че не за самата нея се отнася участта да стане седмата жертва на Шегаджията, напрежението, държало я във форма, отстъпи и тя се чувстваше като надуваема играчка, от която въздухът бързо излиза. Ала още щом тръгна навън от сградата на Кузнецкия мост, тя реши, че ще отиде в Соколники у Терехини. „Пак ще трябва да взема такси — с досада си помисли Настя, — моите крака няма да ме заведат. Буквално се разоравам с тази работа! Впрочем не съм права, както винаги. Работата няма нищо общо, това стана заради моята глупост. Не беше нужно да се издокарвам и да обувам обувките на токчета, можех да изляза както винаги — с маратонки и дънки, сега щях да се чувствам човешки“.

Отвори й Мирон и разцъфна в радостна усмивка.

— Анастасия Павловна! По какъв случай? — възкликна той шепнешком, грабна ръцете на Настя и буквално я завлече вътре.

— А защо шепнеш? Гърлото ли те боли? — поинтересува се Настя.

— Натка спи.

— Ясно. — И Настя сниши глас. — А Ирина къде е?

— На работа, къде другаде ще е.

— Добре е, че никой не ни чува. Мирон, трябва да поговорим.

— Да отидем в хола, там е удобно, хем и Натка няма да ни чуе, ако случайно се събуди — с готовност отговори младежът.

Обстановката в жилището коренно се бе променила от времето, когато Настя бе идвала тук. Тогава Наташа, както и двете по-малки деца, се намираше в болницата, в това семейство още нямаше никакъв Мирон и Ирина, най-голямата от четиримата, живееше в малката стаичка, а другите две даваше под наем, за да спечели някоя и друга копейка. След отвличането Наташа не се върна в болницата, при тях се премести Мирон и беше твърдо решено в това жилище никога да не идват никакви външни хора. Малката стая си остана за Ирина, средната заеха Наташа и нейният годеник, а голямата бе превърната в общ хол. Дори с невъоръжено око се виждаше колко сили и труд бе вложил през двете години Мирон в това жилище — съвсем сам го беше ремонтирал напълно и бе реставрирал мебелите, които още можеха да бъдат реставрирани, а останалите бе заменил с нови. Дори пердетата на прозорците бяха нови, с красива кройка.

— Колко хубаво е станало у вас! — не сдържа възхищението си Настя.

— Стараем се — с гордост отвърна Мирон. — А Натка сама уши пердетата. Аз пообиколих магазините, където шият завеси, изкопирах идеи, а Натка ги скрои и уши на машината. Купих й хубава машина, сега тя шие дрехите за всички нас. Да знаете колко е талантлива Натка, Анастасия Павловна! Каквото и да похване, прави го — дали е математика, дали шев! Може онова нейно татенце и да е било отрепка, но пък Натка вероятно затова е станала такава.

— Но нали не може да ходи — предпазливо каза Настя, — а това пак е благодарение на него. Едва ли си струва да му се благодари за това.

— Нищо подобно! — разпалено възрази Мирон. — Тя не може да ходи, защото майка й я е хвърлила от деветия етаж. Впрочем защо ли разравяме стари неща… Нали сте дошли по работа.

Тя спокойно и подробно разказа на Мирон за своите опасения, без да се тревожи, че той ще се уплаши и ще изпадне в паника. Момчето вече бе доказало, че на него може да се разчита, във всеки случай, когато освобождаваха Наташа от лапите на похитителите, той демонстрира забележителен интелект и устойчивост, фантазия и умение да търпи и да чака. Мирон я изслуша, без да я прекъсва, само от време на време угрижено потриваше бузата си.

— Анастасия Павловна, нашето най-слабо звено е Ирина — каза той, когато Настя завърши разказа си. — Децата са в болницата, те няма да могат да отидат никъде с престъпника, а той няма да ги убие в самата болница — нали вие казахте, че прави това без свидетели. Нали така?

— Така е — съгласи се Настя.

— Е, Натка винаги си е вкъщи, а навън не излиза сама. Вярно, може да отвори вратата на външен човек, когато вкъщи няма никого, но това е лесно поправимо. Аз ще си взема компенсациите от службата, натрупали са се много за празничните дни, и ще остана при нея. А Ирина работи и това не може да се проследи. Значи така или иначе ще трябва да говорим с нея и да й обясним всичко. Разбира се, не ми се иска да я тревожа, но не виждам друг изход.

— Приятно е човек да си има работа с теб — искрено каза Настя. — Рядко се срещат такива разумни хора.

Но те не успяха да съставят план за разговора си с Ирина — точно в този момент тропна входната врата. Най-голямата Терехина си дойде от поредната работа, а тя имаше три: сутрин — чистачка, следобед — разносвачка на продукти и напитки на пазара за дрехи, а вечер — миячка на чинии и чистачка в ресторант. При вида на Ирина сърцето на Настя се сви. Тя изглеждаше много по-зле отпреди две години, беше станала съвсем прозрачна, само огромните циреи, причинени от заболяване на кръвта, ярко аленееха по тънката й бледа кожа. Очите й обаче грееха, устремени към една видима само за нея цел: да излекува брат си. По-рано бе имала две цели: освен лечението на Павлик, поставянето на паметник на гроба на баща й — не на онзи, биологичния й баща, който бе правил експерименти с децата, а на човека, който беше съпруг на майка й и ги бе отглеждал с любов и грижа, искрено заблуден, смятайки и четиримата за свои родни дечица. С усилията на Мирон този проблем бе решен и сега Ира Терехина още по-силно вярваше, че ако се труди и надява, без да се пилее в отчаяние и тревоги, всичко ще се нареди. Тази вяра й даваше сили да живее, макар че — според всички медицински показатели — вече не би трябвало да е жива.