Александра Маринина - Смъртта като изкуство

— И нея можеш по името и адреса. Вярно, не знам домашния, аз да бях, щях да го намеря, но няма да мога да го обясня, иначе може да я намерите в театър „Нова Москва“. Най-важното е да намерите баба, майката на майка ми, казва се Евгения Фьодоровна Арбенина, там тя е най-главната актриса. А където е тя, там е и Есмералда, моята майчица. Пак там, в театъра, може да научите нещо и за татенцето, защото и той е артист, само че не толкова известен като баба. Казва се Степан Кондратиевич Пантелеев. Ще запомните ли? Или да повторя?

— Не съм глупак, за разлика от някои. Добре, чакайте — извика Гарванът и рязко излетя към висините.

Котаракът с усилие повдигна глава и погледна след него само с дясното око, защото не можа да разлепи слепналото се от гнойта ляво.

— Как мислите, той скоро ли ще се върне с новини?

— Зависи как ще му потръгне — отговори Камъкът. — Може след час, а може и след седмица.

— Няма да доживея — плачливо въздъхна Котаракът. — Часовете ми са преброени. Така и ще си умра, без нищо да науча.

Камъкът започна да утешава нещастния болник, да му говори, че скоро ще дойде Катеричката — най-добрата лечителка в цялата огромна гора, и тя непременно ще постави правилна диагноза и ще подбере адекватно лечение, така че Котаракът веднага ще започне да оздравява и в най-близко бъдеще ще стъпи на краката си, а Гарванът съвсем скоро ще долети и ще донесе добри новини.

Камъкът говореше ли, говореше и не забеляза как Котаракът бе заспал под ритмичното боботене на гласа му. Щом разбра, че болният спи, и самият Камък с облекчение задряма. Събуди се от внимателно подраскване по челото му: Гарванът се бе върнал и с нокът опитваше да събуди приятеля си.

— Нося лоши новини — съобщи мрачно той. — Реших да не будя нашия Принц датски, а първо да се посъветвам с теб. Баща му е умрял, там, във фоайето на театъра, висят снимки на актьорите, та под портрета на бащата има две дати — на раждането и на смъртта.

— Не на бащата, а на татенцето — поправи го Камъкът.

— Все тая — фръцна се Гарванът. — Майка му, котката Есмералда, си е съвсем наред, видях я, търкаля се в краката на баба му и мърка, а самата баба се е излегнала в гримьорната на едно диванче, цялата издокарана, с гримирана муцуна, мирише на парфюм, изобщо — красота. Излиза, че си носи котката в работата, какъв чешит, а?

— Значи, бабата на Хамлет е наред?

— Е, не съвсем! В този театър се е случило нещастие. Началникът на бабата бере душа, лежи в реанимация, току-виж и умре. А бабата е напълно отчаяна, защото е била главната любимка на този началник. А сега ще дойде друг началник и няма да й дават роли.

— Дааа — потиснато проточи Камъкът, — лошооо…

Актрисата Евгения Фьодоровна Арбенина, жена на сложна възраст и със забележителна външност, необикновено стройна въпреки изживените години, изглеждаща великолепно благодарение на няколко твърде сполучливо направени опъвания на лицето, с умело положен грим, с красива розово-люлякова рокля, между дневната репетиция и вечерния спектакъл си почиваше на диванчето в своята гримьорна и размишляваше колко й е мъчно за Богомолов и за жена му Лена, съжаляваше и себе си, защото отсега нататък ще й бъде доста трудно. Богомолов я обичаше, ценеше и й даваше роли почти във всеки нов спектакъл, стига да имаше такава възможност. А сега какво ще стане? Кой ще дойде на мястото на Лев? Как този нов човек ще се отнесе към застаряващата актриса, макар и много прочута, професионалист от класа, окичена с ордени и звания, но все пак далеч не млада? Мислеше си също, че всеки би могъл да иска да убие художествения ръководител на театъра, защото тук го обичаха не повече от десетина души, а останалите се страхуваха от него и го мразеха.

Любимата котка на Евгения Фьодоровна, снежнобялата пухкава Есмералда, лежеше в краката й и тихо мъркаше. Арбенина вземаше Есмералда в театъра постоянно, впрочем не само в театъра, но и на гости у приятели. Есмералда беше котка със строг нрав, допускаше до себе си далеч не всеки котарак, раждаше рядко, но пък в котилото винаги имаше най-малко четири котета и хората се редяха на опашка за тях, толкова хубави бяха. Едно коте тя подари на стария си приятел, артиста Степан Кондратиевич Пантелеев, който страшно му се зарадва, нарече го Хамлет и също постоянно го носеше в театъра, така майката и синчето се виждаха редовно. Степан почина, а Хамлет се изгуби някъде. Господи, дано това котараче да не е изчезнало напълно, дано да са го прибрали в приличен дом и да е в добри ръце, защото е породист, красавец и умник, и изобщо, е близка душа. Тъй като за бездетната Евгения Фьодоровна Есмералда беше като дъщеря, синчето й Хамлет, естествено, й се падаше внук и тя страдаше за него. Не толкова, колкото страдаше на погребението на Степан Пантелеев и не колкото сега за лежащия в реанимацията в безсъзнание Лев Богомолов, но все пак страдаше.