Александра Маринина - Смъртта като изкуство

— Това може да се уреди — зарадва се Камъкът. — Ако наистина сте толкова зле, колкото си мислите, вашето последно желание заслужава да бъде изпълнено. Гарванът скоро ще се върне и ще го помолим да разузнае, той умее да го прави.

Камъкът очакваше, че Котаракът ще започне да разпитва и да се чуди, и беше готов по най-достъпен начин да разкаже за времево-пространствените дупки, през които Гарванът имаше възможност да прониква във всякакви места и във всеки нужен момент, но Котаракът нищо не попита, само тежко въздъхна, от което Камъкът си направи заключението, че техният нечакан гост се чувства извънредно зле, дори няма сили да прояви любопитство.

— Има още да поживеете — опита се да окуражи Котарака, — тепърва ще ни разкажете своята история, а сега си починете.

— Не, чувствам аз, че иде моят край — упорстваше Котаракът. — Когато ме погребвате, не забравяйте, че се казвам Хамлет. Не бих искал да лежа в земята безименен. Разбира се, ако изобщо си направите труда да ме погребете.

— Не се тревожи, ще те погребем — чу се отгоре. — Ще те заровим, както си му е редът, ще лежиш не по-зле от другите.

Гарванът стремително планира надолу, кацна и затропка с крачета до самия Котарак. Никак не му хареса, че в негово отсъствие Котаракът не само се беше преместил и сега се търкаляше като мръсна топка точно под носа на Камъка, но си беше позволил и да води с неговия единствен близък приятел някакви съмнителни разговори. Всичко това приличаше на заговор, заплетен зад гърба му, и само така можеше да се обясни неговата груба реакция в момента.

Камъкът обаче не реагира на грубостта на Гарвана и го засипа с въпроси:

— Защо се забави толкова? Къде е Катеричката? Намери ли я?

— Синчето й се е загубило и тя, горката, се лута из цялата гора, търси го. Аз, естествено, й помогнах малко, полетях, погледах от високото, после строих всички и сега целият горски народ търси хлапето, а аз се върнах при вас.

— Много добре направи, че се върна — строго каза Камъкът. — Имаме голяма молба към теб.

— Кои сте тия вие? — присви лявото си око Гарванът.

— Котаракът и аз. Би ли могъл да полетиш и да разузнаеш какво се е случило с неговия стопанин?

— С татенцето — измяука Котаракът.

Гарванът заподозря, че просто искат да се отърват от него, затова го изпращат да изпълнява поръчение, и това, естествено, не можеше да му хареса. Но от друга страна, поръчението беше прекрасен повод да покаже на самозванеца, приковал вниманието на Камъка, кой в тази гора истински умее нещо, а кой може само да философства. Да, ще отлети и всичко ще разузнае, така че тоя проскубан Хамлет да научи какви са способностите и възможностите на Вечния Гарван, тогава да реши кого тук си струва да уважава и да слуша.

— Ще стане — обеща делово. — А ти, момче, от кои си?

— В смисъл? — попита Котаракът.

— Ами в смисъл от коя страна, от кой град? За времето не питам, ясно е, че си от настоящето.

— Руснак съм. В смисъл че съм от Русия, от Москва. Защо? Далече ли е за вас?

— За мен такива понятия не съществуват — самодоволно изрече Гарванът. — За мен всичко е наблизо. Обаче тебе да те питам, друже, как толкова болен и слаб съумя да стигнеш толкова далече? Оттук до Москва със самолет се лети половин денонощие.

— Нямам никаква представа. Някакви момчета ме хванаха, дълго ме измъчваха, изтезаваха ме, после ме пуснаха, аз пропълзях под един храст и съм изпаднал в безсъзнание. Събудих се вече тук, наблизо.

— Под храст ли, казваш? — навъси се Гарванът. — А там наблизо случайно да имаше бензиностанция?

— Имаше. А вие откъде знаете? — учуди се Котаракът Хамлет.

— Знам — позасмя се Гарванът. — Там има една незапушена дупка. Откога говорим на Старшия Надзорник за тая дупка — никаква полза. Постоянно някой пада в нея.

Но Котаракът и този път нищо не попита и не се заинтересува за каква „дупка“ става дума. Явно целият бе потънал в мисли за собствената си скорошна кончина.

— Та къде да търся твоето татенце?

Котаракът доста подробно му обясни, което бе учудващо за неговото състояние.

— Само ще Ви помоля и за още нещо… Не отказвайте да изпълните последната молба на един умиращ… Дали може да научите къде е майка ми? Как е тя? Дали не е болна? Добре ли живее?

— Майка ви съпругата на татенцето ли е? — поиска уточнение Камъкът.

— Моето татенце е ерген. А майка ми е котката, която ме е родила.

— Прекаляваш, приятелю! — възмути се Гарванът. — Човек мога да намеря по името и адреса. Как да търся котка?