Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

Казах, че поляната бе заобиколена с тисове. В най-отдалечения от къщата край те се сгъстяваха и образуваха истинска стена. Отвъд тази стена, скрита от очите на всеки идващ откъм къщата, имаше каменна пейка. Когато приближих мястото, чух гласове — реплика, изречена от плътен мъжки глас, и в отговор кръшен женски смях.

Миг по-късно вече бях заобиколил плета и видях госпожа Дъглас и опя Хубавец Баркър, преди да бяха усетили присъствието ми. Видът й ме изуми. В трапезарията госпожа Дъглас се бе показала като скромна и сдържана жена, а сега цялата престорена скръбност се бе смъкнала. В очите й блестеше радост от живота, а лицето й бе все още щастливо озарено от думите на кавалера. Той седеше наведен напред, кръстосал ръце, опрени на коленете, с усмивка на мъжественото красиво лице. В този миг ме забелязаха и на лицата им се появи сериозна маска. Бързо си казаха нещо и Баркър се изправи да ме пресрещне.

— Извинете, сър, с доктор Уотсън ли имам честта да разговарям? — попита той.

Поклоних се хладно, ясно изразявайки, както се осмелявам да мисля, усещанията си.

— Така и помислихме поради добре известното ви приятелство с Шерлок Холмс. Имате ли нещо против да поговорите с госпожа Дъглас?

Последвах го с кисело изражение. В съзнанието ми ясно изникна обезобразеното тяло на пода. А няколко часа след трагедията тук седяха съпругата на убития и най-близкият му приятел и се смееха, скрити зад храстите в неговата градина. Поздравих хладно дамата. В трапезарията скърбях с нейната скръб, но сега без съчувствие отвърнах на тъжния й поглед.

— Предполагам, че ме смятате за груба и безсърдечна — каза тя.

— Това не ме засяга — свих рамене.

— Може би някой ден ще ме съдите по-справедливо. Само ако знаехте…

— Доктор Уотсън няма какво да знае — побърза да я прекъсне Баркър. — Както сам каза, това не го засяга.

— Именно — потвърдих аз, — затова възнамерявам да продължа разходката си.

— Моля ви за момент, доктор Уотсън — извика жално жената. — Имам един много важен за мен въпрос, на който вие можете да отговорите най-добре. Наясно сте с отношенията между господин Холмс и полицията. Ако предположим, че до него стигнат поверителни сведения, абсолютно задължително ли е той да ги сподели с детективите?

— Да, това е въпросът — присъедини се разпалено и Баркър. — Сам ли действа господин Холмс, или е в съдружие с тях?

— Не съм убеден, че имам право да обсъждам подобен въпрос.

— Моля ви, много ви моля, доктор Уотсън! Повярвайте ми, ще ни помогнете, извънредно много ще помогнете лично на мен, ако ни обясните как стоят нещата.

В гласа на жената звънтеше нотка на искреност и аз за миг забравих лекомислената й проява и бях готов да удовлетворя желанието й.

— Господин Холмс провежда независими разследвания — казах. — Сам си е господар и в действията си се ръководи от собствените си преценки. Същевременно, съвсем естествено, се чувства съпричастен към работата на официалните служители и няма да скрие от тях нищо, което би попречило да се изправи престъпникът пред съда. Повече от това не мога да ви кажа и ви препоръчвам да се обърнете към господин Холмс, ако искате по-подробни разяснения.

С тези думи повдигнах шапката си и тръгнах по алеята. Когато завивах в края на плета, погледнах назад и видях, че двамата продължават угрижено да разговарят, и понеже ме забелязаха, пролича си, че предмет на спора им са моите обяснения.

— Не желая да ми се доверяват — каза Холмс, когато го уведомих за случилото се. Беше прекарал целия следобед в имението, за да се консултират с него двамата му колеги, прибра се към пет часа и се нахвърли като вълк на вечерята, която бях поръчал да приготвят. — Не искам да бъда довереник, Уотсън — продължи Холмс. — Става много неудобно, когато се стигне до арести за престъпен замисъл и убийство.

— Смяташ, че ще се стигне дотам, така ли?

Той беше весел, във възможно най-приветливо разположение на духа, и каза:

— Драги Уотсън, след като унищожа и четвъртото от тези яйца, ще съм в състояние да те запозная със създалото се положение. Не твърдя, че сме стигнали до същността, това не мога да кажа, но когато открием изгубената гира…

— Гира ли?

— Божичко, Уотсън, възможно ли е да не си стигнал до факта, че разрешението на загадката зависи от гирите? Е, не се отчайвай, между нас казано, не мисля, че и инспектор Макдоналд или чудесният местен практик са наясно какво първостепенно значение има тази дреболия. Само една гира, Уотсън! Какво е атлетът с една гира? Представяш ли си едностранното му развитие, заплахата от гръбначно изкривяване… Потресаващо, Уотсън, потресаващо!