Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Точно така.

— И веднага позвънихте, за да повикате помощ?

— Да.

— И хората пристигнаха светкавично?

— След около минута.

— Когато са влезли, те са забелязали, че свещта е била угасена, а лампата — запалена. Твърде интересно…

Баркър отново сякаш се смути.

— Не виждам нищо интересно, господин Холмс — отвърна той след кратко мълчание. — Свещта светеше слабо. Веднага почувствах нужда от повече светлина. Лампата беше на масата, запалих я.

— И духнахте свещта?

— Точно така.

Холмс не попита нищо повече и Баркър, след като настойчиво и, стори ми се, малко предизвикателно изгледа всеки от присъстващите, се обърна и излезе от стаята.

Инспектор Макдоналд изпрати по прислугата бележка, че желае госпожа Дъглас да го приеме в стаята си, но тя отвърна, че ще разговаря с нас в трапезарията, и след малко слезе. Беше висока красива и достойна трийсетгодишна жена, която се владееше забележително и твърде много се различаваше от трагичната обезумяла фигура, която очаквах. Вярно, лицето й бе бледо и изпито като на човек, изживял силен потрес, но тя се държеше спокойно и нежната изящна ръка, която опря о ръба на масата, потрепваше не повече от моята. Печалните й умоляващи очи се местеха от лице на лице с особено изпитателно изражение. Веднага след това тя рязко попита:

— Установихте ли вече нещо?

Не зная дали се дължеше изцяло на въображението ми, но във въпроса й долових по-скоро опасение, отколкото надежда.

— Направихме всичко необходимо, госпожо Дъглас — увери я инспекторът. — Можете да не се тревожите, нищо няма да пропуснем.

— Не пестете средства — добави тя с равен безизразен глас. — Държа да бъдат положени всички възможни усилия.

— Може би и вие ще ни съобщите нещо, с което да се изясня случилото се.

— За съжаление не го вярвам, но всичко, което зная, е на ваше разположение.

— Научихме от господин Сесил Баркър, че всъщност вие не сте видели… не сте влезли в кабинета, където се е случила трагедията?

— Не, той ме върна от стълбите. Помоли ме да се прибера в стаята си.

— Именно. Вие сте чули изстрела и веднага сте слезли.

— Наметнах си халата и слязох.

— Колко време след изстрела господин Баркър ви спря на стълбата?

— Сигурно бяха минали две минути. В такива обстоятелства трудно се определя времето. Той ме помоли да се прибера в стаята. Увери ме, че с нито не мога да помогна. И госпожа Алън, прислужничката, ме поведе нагоре. Беше като някакъв кошмар.

— Имате ли представа, колко време съпругът ви е бил долу, преди да чуете изстрела?

— Не, не бих могла да кажа. Тръгнал е от гардеробната си, но не съм чула кога. Всяка вечер обикаляше къщата, понеже се страхуваше от пожар. От друго не помня да се е страхувал.

— Тъкмо за това исках да поговорим, госпожо Дъглас. Познавали сте съпруга си само в Англия, нали?

— Да, женени сме от пет години.

— А да ви е споменавал за нещо, случило се в Америка, което го е карало да се чувства застрашен?

Госпожа Дъглас се замисли, преди да отговори.

— Той не искаше да разговаря по този въпрос — каза накрая. — Не че ми нямаше доверие, ние се обичахме и си вярвахме. По-скоро не искаше да ми създава тревоги. Смяташе, че ако зная всичко, това ще ме потисне, затова не ми казваше.

— Откъде тогава сте сигурна.

Лицето на госпожа Дъглас се озари за миг от усмивка.

— Нима е възможно съпругът дълго време да крие някаква тайна, а жената, която го обича, да не подозре нищо? Досещах се по отказа му да говори за известни периоди от пребиваването му в Америка. Досещах се и по някои предпазни мерки, които вземаше. Досещах се по неволно изтървани думи. Досещах се по погледа му, когато пристигаха нечакани, непознати посетители. Бях напълно сигурна, че има някакви мощни врагове, че според него са по следите му, и затова бе винаги нащрек. Години наред се плашех, когато закъсняваше.

— Мога ли да попитам кои бяха тези неволно изтървани думи? — намеси се Холмс.

— Долината на страха. Такова наименование употреби, докато го разпитвах. „Бях в Долината на страха — казваше — и още съм в нея.“ „Никога ли няма да се измъкнем от Долината на страха?“ — го питах, когато забелязвах, че е особено угрижен. „Понякога ми се струва, че завинаги ще си останем там“ — отговаряше ми той.

— Не може да не сте го питали какво е разбирал под „Долината на страха“?

— Питала съм го, но тогава съвсем помрачняваше и клатеше глава. Казваше: „Достатъчно е, че и единият от нас е в нейната сянка. Моля Бога тази сянка да не падне и върху теб!“ Това е истинска долина, където е живял, и там му се е случило нещо ужасно. Това зная, нищо повече.