Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 3)

— Да е споменавал някога имена?

— Да, когато пострада при лов преди три години, тресеше го и бълнуваше. Спомням си, че непрекъснато повтаряше едно име. Изговаряше го ядно и като че ли със страх. Името е Макгинти, главата на управата. Попитах го, след като се свести, кой е този Макгинти, каква глава и какво управлява. „Слава Богу, оглавник нямам!“ — засмя се той и повече нищо не научих. Но Макгинти, главата на управата и Долината на страха по някакъв начин са свързани.

— Още един въпрос, госпожо — каза инспектор Макдоналд. — Запознали сте се с господин Дъглас в един лондонски пансион и сте се сгодили в Лондон, нали? Имаше ли някаква романтика или нещо необяснимо и тайнствено около вашата сватба?

— Романтика имаше и докрай остана. Но нищо необяснимо.

— Да не би да е имал съперник в любовта?

— Не, никакви ангажименти не съм имала.

— Както сте научили, венчалният му пръстен е изчезнал. Това говори ли ви нещо? Ако допуснем, че негов стар враг го е проследил и е извършил това престъпление, какво може да го е накарало да вземе венчалния му пръстен?

Мога да се закълна, че за миг по устните на жената пробяга бледа сянка на усмивка.

— Нямам представа — каза тя. — Съвсем необичайно е.

— Е, няма да ви задържаме повече. Моля за извинение, че допълнително ви притеснихме в такъв тежък момент — каза инспекторът. — Не е изключено да възникнат и други въпроси, но ще ви потърсим само ако стане нужда.

Госпожа Дъглас стана и аз отново долових изпитателния поглед, с който ни обходи. „Какво впечатление ви направиха думите ми?“ — все едно изрече на глас. После кимна и бързо излезе от стаята.

— Красива жена, много красива — каза замислено Макдоналд, когато вратата се затвори. — Баркър е идвал често тук. Като мъж вероятно привлича жените. Признава, че покойният бил ревнив, и може би твърде добре знае какви основания е имал за ревност. И този венчален пръстен… Не можем да го подминем. Да свалиш венчален пръстен от мъртвец… Какво ще кажете, господин Холмс?

Приятелят ми седеше, опрял глава на ръцете си, потънал в дълбок размисъл. В този миг стана и дръпна звънеца.

— Еймс — попита той, когато влезе икономът, — къде се намира в момента господин Сесил Баркър?

— Ще проверя, сър.

След миг Еймс се върна и съобщи, че Баркър е в градината.

— Спомняте ли си, Еймс, с какво бе обут господин Баркър снощи, когато го заварихте в кабинета?

— Да, господин Холмс. С домашни пантофи. Занесох му ботушите, преди да тръгне за полицията.

— Къде са сега пантофите?

— Все още под стола в салона.

— Благодаря ви, Еймс. За нас, естествено, е важно да знаем кои следи са на господин Баркър и кои на външен човек.

— Разбира се, сър. Да си призная, забелязах, че пантофите са изцапани с кръв, но и моите обувки се изцапаха.

— Нищо чудно, като се има предвид състоянието на стаята. Благодаря ви, Еймс. Ще ви позвъним, ако имаме нужда.

След няколко минути бяхме в кабинета. Холмс донесе меките пантофи от салона. Както отбеляза Еймс, подметките бяха потъмнели от кръв.

— Странно! — промърмори Холмс, който стоеше и внимателно ги оглеждаше на светло до прозореца. — Много странно наистина!

С характерната си котешка гъвкавост Холмс се доближи до прозореца и постави единия пантоф върху кървавия отпечатък на перваза. Очертанията съвпаднаха точно. Холмс се усмихна мълчаливо на колегите си.

Когато инспекторът се обади, от вълнение диалектният му изговор тракаше като пръчка, прокарвана по метален парапет.

— Няма съмнение! — извика той. — Самият Баркър е стъпил на прозореца. Следата е по-широка, отколкото би била от обувка. Вие нали казахте, че е от човек с разкривени стъпала, ето го обяснението. Но каква е играта, господин Холмс, каква е играта?

— Каква е играта? — замислено повтори приятелят ми.

Уайт Мейсън се ухили и потърка пухкавите си ръце, обзет от професионално доволство.

— Казах ли ви, че е като гръм от ясно небе! — извика той.

Тримата детективи имаха да установяват редица подробности, а аз се запътих сам към нашето скромно обиталище, селската странноприемница. Пътьом се поразходих из старовремската градина на замъка. Тисове, подкастрени в причудливи форми, заобикаляха красива просторна морава със стар слънчев часовник в средата и от картината се излъчваха омиротвореност и тишина, истински балсам за твърде обтегнатите ми нерви.

В тази спокойна обстановка човек забравяше или можеше да си спомни само като фантасмагоричен кошмар мрачния кабинет с проснатото на пода окървавено тяло. Но както се разхождах и се опитвах да потопя душата си в целебната утеха, към трагедията ме върна една странна случка, откънтявайки злокобно в съзнанието ми.