Агата Кристи - Великата Четворка

— Напротив — каза тихо Поаро, — ние имаме всички основания да вярваме на вашия разказ. Самите ние се интересуваме от Ли Чанг Йен повече от обичайното.

— Много странно е, че знаете за него. Нямах представа, че някоя жива душа в Англия ще е чувала за него. Бих искал да узная как сте научили за него — ако това не е недискретно.

— Ни най-малко, мосю. Един мъж потърси убежище в жилището ни. Той беше в състояние на силен шок, но успя достатъчно да ни разкаже, за да ни заинтригува за този Ли Чанг Йен. Той описа четирима души — „Великата Четворка“ — организация, за която никой досега не е чувал. Номер Едно е Ли Чанг Йен, Номер Две е неизвестен американец, Номер Три е също така неизвестна французойка, Номер Четири може да бъде наречен изпълнителния орган на организацията — Унищожителят. Моят информатор умря. Кажете ми, мосю, позната ли ви е въобще тази фраза — „Великата Четворка“?

— Не и във връзка с Ли Чанг Йен. Не, не мога да кажа, че ми е позната. Но съм я чувал или чел някъде напоследък — и то в необичайна връзка. А, да, сетих се.

Той стана и се отправи през стаята към един лакиран скрин с инкрустации — изящна мебел, както дори и аз можех да оценя. Той се върна с писмо в ръка.

— Заповядайте. Съобщение от един стар моряк, с когото се срещнах преди години в Шанхай. Стар окаяник с побеляла глава — ударил го е вече на пиянство и самосъжаление, бих казал. Аз сметнах това за бълнувания на алкохолик.

Той го прочете на висок глас:

Драги сър, може да не ме помните, но веднъж ми направихте добра услуга в Шанхай. Направете ми още една. Трябва да намеря пари, за да напусна страната. Добре съм се скрил, надявам се, но те могат да ме намерят всеки момент. „Великата Четворка“, искам да кажа. Въпрос на живот или смърт. Имам много пари, но не смея да ги взема, за да не ме открият. Изпратете ми няколкостотин в банкноти. Ще ви ги върна до една — кълна се в това.

— С клеймо от Гранайт Бангълоу, Хопътън, Дартмур. Страхувам се, че сметнах това за един доста недодялан метод за изръсване на няколко стотачки от мен, които едва ли бих могъл да отделя. Ако може с нещо да ви послужи. — Той ни подаде писмото.

— Много ви благодаря, мосю. Тръгвам за Хопътън начаса.

— Драги мой, това е много интересно. Ще възразите ли, ако аз също дойда с вас?

— Ще бъда очарован от вашата компания, но ще трябва да тръгнем веднага. По всичко личи, че няма да стигнем Дартмур преди падането на нощта.

Джон Ингълс не ни забави повече от няколко минути и не след дълго ние бяхме във влака и излизахме от гара Падингтън на път за югозападна Англия. Хопътън бе малко селце, сгушено в една падина край хълмистата пустош. До него водеше един път от Мортън Хампстед, дълъг петнадесет километра. Когато пристигнахме, часът бе около осем, но тъй като беше юли, все още бе достатъчно светло.

Влязохме с колата в тясната уличка на селото и след това спряхме, за да попитаме един възрастен селянин за пътя.

— Гранайт Бангълоу — каза замислено старецът. — Значи търсите Гранайт Бангълоу, а?

Уверихме го, че точно това търсим. Старецът посочи към една малка сива къщурка в края на улицата.

— Това там е Бангълоу. Искате да видите инспектора?

— Какъв инспектор? — попита рязко Поаро. — Какво искате да кажете?

— Не сте ли чули за убийството? Ужасна работа е било, изглежда. Имало локви кръв, разправят.

— Mon Dieu! — измърмори Поаро. — Трябва веднага да видя този ваш инспектор.

Пет минути по-късно ние разговаряхме насаме с инспектор Медоус. Отначало инспекторът бе резервиран и проявяваше неотстъпчивост, но магическото име на инспектор Джап от Скотланд Ярд го накара да се отпусне.

— Да, сър, убит е тази сутрин. Потресаваща история. Обадили са се в Мортън и аз дойдох начаса. Старецът — той беше на около седемдесет, знаете, и научих, че обичал да си посръбва — лежеше на пода във всекидневната. На главата си имаше рана, а гърлото му бе прерязано от едното до другото ухо. Всичко бе опръскано с кръв. Жената, която му готви, Бетси Андрюс, ни каза, че нейният господар е имал няколко дребни китайски фигурки от нефрит, които той й казал, че били много ценни — та тези фигурки били изчезнали. Това, разбира се, прилича на нападение с цел грабеж, но има редица несъответствия, които оборват тази хипотеза. Старецът държал двама души в дома си — Бетси Андрюс, която е от Хопътън, и един грубоват прислужник, Робърт Грант. Грант отишъл до фермата, за да вземе млякото, както правел всеки ден, а Бетси излязла да побъбри с една съседка. Тя е била навън само двадесет минути между десет и десет и десет и половина — и тогава трябва да е било извършено престъплението. Първи в къщата се върнал Грант. Той влязъл през задната врата, която била отворена — тук никой не си заключва вратите, поне не посред бял ден — сложил млякото в килера и влязъл в стаята си, за да прочете вестника и изпуши една цигара. Нямал представа, че нещо необичайно може да се е случило — поне така казва. След това влязла Бетси, отишла във всекидневната, видяла какво е станало и надала писък, който можел да събуди и мъртвите. Това е цялата истина. Някой се е промъкнал вътре, докато тези двамата са били навън и е очистил бедния старец. Но веднага ми дойде наум, че този тип трябва да е бил адски хладнокръвен. Той трябва да е минал по самата улица на селото или да се е промъкнал през нечий заден двор. Както виждате, Гранайт Бангълоу е заобиколена от къщи от всички страни. Как тогава е станало така, че никой не го е забелязал?