Агата Кристи - Куклата на шивачката

Тогава мис Хартнъл продължаваше:

— Право да си кажа, веднага заподозрях нещо. Той бе прекалено спокоен. Въобще не изглеждаше изненадан. Каквото искате ми разправяйте, но не е нормално мъж да чуе, че жена му е мъртва и въобще да не реагира.

Всички се съгласяваха с това становище.

Полицията също. Те сметнаха хладнокръвието на мистър Спенлоу за толкова съмнително, че въобще не си губиха времето да уточняват в какво положение се оказваше той в резултат на смъртта на жена си. А когато разбраха, че мисис Спенлоу е била по-състоятелната половинка от семейството и според завещанието, направено скоро след женитбата им, нейните пари наследяваше съпругът й, те станаха още по-подозрителни.

Мис Марпъл, тази мила и, както някои казваха, устата стара мома в напреднала възраст, беше съседка на енорийския пастор. Не беше минал и половин час след откриването на престъплението, когато разпитаха и нея. Посети я полицаят Палк. Той важно прелисти бележника си и рече:

— Ако нямате нищо против, мадам, бих искал да ви задам няколко въпроса.

— Във връзка с убийството на мисис Спенлоу? — запита мис Марпъл.

Палк се сепна.

— Мога ли да ви попитам, мадам, откъде сте научили това?

— Рибата — каза мис Марпъл.

Този отговор не бе непонятен за полицай Палк. Той правилно заключи, че момчето на рибаря е донесло новината заедно с вечерята на мис Марпъл.

Тя кротко продължи:

— Лежала на пода във всекидневната, удушена, вероятно с много тънък ремък. Ала каквото и да е било, убиецът си го е прибрал.

Лицето на Палк се зачерви от гняв.

— Откъде младият Фред е научил всичко това?

Мис Марпъл ловко го прекъсна:

— На куртката ви има карфица — рече тя. Полицаят Палк сепнато погледна надолу и каза:

— „Видиш ли карфица — то вземи я и цял ден ще си късметлия“, казват хората.

— Надявам се да е така. И какво искахте да ви кажа?

Полицаят Палк важно се покашля и се консултира с бележника си.

— Мистър Артър Спенлоу, съпругът на жертвата, даде пред мен показания. Той каза, че в два и тридесет, доколкото си спомнял, му се обадила мис Марпъл и го попитала дали не би могъл да се отбие при нея в три и петнадесет, защото искала да се консултира с него за нещо. Е, мадам, вярно ли е?

— Разбира се, че не — каза мис Марпъл.

— Не сте се обаждали на мистър Спенлоу в два и тридесет?

— Нито в два и тридесет, нито когато и да било.

— Хм — произнесе полицай Палк и доволно задъвка мустака си.

— Какво друго ви е казал мистър Спенлоу?

— Мистър Спенлоу твърди, че дошъл тук, както е бил помолен, напускайки дома си в три и десет. При пристигането си бил осведомен от прислужницата, че мис Марпъл „не си е дома“.

— Това е вярно — рече мис Марпъл. — Наистина е идвал тук, но аз бях на събрание на Женската организация.

— Хм — изсумтя отново полицай Палк.

— Кажете ми, подозирате ли мистър Спенлоу? — възкликна мис Марпъл.

— На този етап още не мога да кажа, но ми се струва, че някой — без да назовавам имена — се опитва да се прави на много хитър.

Мис Марпъл замислено рече:

— Мистър Спенлоу ли?

Мистър Спенлоу й беше симпатичен. Той беше дребен човечец, слабоват, скован и стандартен в начина си на изразяване, връх на благоприличието. Изглеждаше странно, че е дошъл да живее в провинцията. Видно бе, че цял живот бе живял в града. Той беше признал причината пред мис Марпъл — „Още от малък винаги съм искал един ден да живея на село и да си имам собствена градина. Винаги съм бил привързан към цветята. Знаете, че жена ми е имала цветарски магазин. Там я срещнах за първи път“.

Суховато изложение, но пък бе породило романтично видение — една по-млада и по-хубава мисис Спенлоу на фона на красивите цветя.

Мистър Спенлоу обаче наистина нищо не разбираше от цветя. Нямаше никаква представа за семената, подрязването, не разбираше от разсаждане, от едногодишни или многогодишни растения. В главата си имаше един образ — образа на малка градинка в двора на вилата, гъсто засадена с благоуханни, ярки цветя. Той прочувствено бе помолил мис Марпъл за инструкции и си бе записал отговорите й в едно бележниче.

Беше тиха вода. Може би точно затова полицията се заинтересува от него след смъртта на жена му. С търпение и дискретност те успяха да научат много неща за покойната мисис Спенлоу. Научи ги скоро и цялото село Сент Мери Мийд.

Покойната мисис Спенлоу започнала като прислужница в голям дом. Напуснала тази работа, за да се омъжи за помощник-градинаря и с него отворили цветарски магазин в Лондон. Магазинът преуспял, но не и градинарят, който не след дълго заболял и починал.