Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

Той я целуна и се отпусна в едно кресло.

— Какво си направила със себе си? Само грим, надявам се?

— Не — отвърна танцьорката. — Работих.

Тя протегна дългата си бледа ръка към пианото, което бе отрупано с купища разпилени ноти.

— Амброз беше тук. Репетира с мен новата опера.

Кетринг кимна, без да обръща голямо внимание. Той беше съвсем безразличен към Клод Амброз и неговата оперна постановка на Ибсеновия „Пер Гинт“. Това се отнасяше и за Мирел, която се палеше дотолкова, доколкото й се откриваше изключително щастливата възможност да се появи като Анита.

— Танците са божествени — прошепна тя. — Ще им вдъхна цялата страст на изоставената. Ще танцувам отрупана в скъпоценни накити… ах! И между впрочем, мон ами, вчера видях една перла на „Бонд Стрийт“, една черна перла.

Тя млъкна и го загледа подканящо.

— Скъпо мое момиче — каза Кетринг, — няма полза да ми говориш за черни перли. В настоящата минута, доколкото това засяга и мен, се забърква една каша.

Тя моментално реагира на неговия тон. Изправи гръб, а очите й се разшириха.

— Какво говориш, Дерик? Какво се е случило?

— Моят дълбокоуважаван тъст се е настроил за големи дела.

— Е?

— С други думи, той иска да се разведа с Рут.

— Колко глупаво! — засмя се Мирел. — А защо й трябва да се развежда с теб?

Дерик Кетринг се намръщи.

— Главно заради тебе, скъпа.

Мирел сви рамене.

— Глупава работа — забеляза тя с категоричен глас.

— Много глупава — съгласи се Кетринг.

— Какво смяташ да правиш? — настоя Мирел.

— Скъпо мое момиче, какво ли мога да сторя? От една страна е човекът с неограничени средства, от друга — човекът с неограничени дългове. Не ще и питане кой ще вземе връх.

— Необикновени хора са тези американци! — възропта Мирел. — Изглежда, че жена ти не е особено привързана към теб.

— Е — каза Дерик, — какво можем да сторим ние?

Тя го погледна въпросително. Той отиде до нея и взе двете й ръце в своите.

— Смяташ ли да ме зарежеш?

— Какво искаш да кажеш? После…

— Да — каза Кетринг, — после, когато кредиторите се нахвърлят като вълци на стадо. Ужасно съм привързан към теб, Мирел. Смяташ ли да ме изоставиш?

Тя обви ръце около него.

— Знаеш, че те обожавам, Дерик.

Той долови нотка на несигурност в гласа й.

— Значи това, така ли? Плъховете напускат потъващия кораб.

— Ах, Дерик!

— Остави! — каза той ядосано. — Ще ме изоставиш, нали?

Тя вдигна рамене.

— Аз те обичам, момчето ми, наистина те обичам. Ти си много мило момче, но… това е непрактично.

— А ти си украшение за богатите, така ли?

— Щом така предпочиташ да го наречеш.

Тя пак полегна върху възглавниците с отпусната назад глава.

— Все едно, аз те харесвам, Дерик.

Той отиде към прозореца и остана известно време загледан навън. Внезапно танцьорката се надигна на лакът и попита с любопитство:

— За какво мислиш, мон ами?

Той я погледна смръщен през рамо, с гримаса, която я накара да се чувства неловко.

— Мислех си просто за една жена, драга.

— За една жена ли?

Мирел долови нещо, което й беше познато.

— О, не се безпокой, това е портрет на въображението. Образ на една жена със сиви очи.

Мирел рязко запита:

— Кога си я срещал?

Дерик Кетринг се засмя — смях, който звучеше шеговито и иронично.

— Връхлетях върху нея в коридора на хотел „Савоя“.

— Така. И какво ти каза тя?

— Доколкото си спомням, аз й казах „Извинете, моля.“, а тя отвърна „Няма нищо.“ или нещо подобно.

— И после — настоя танцьорката.

Кетринг вдигна рамене.

— После нищо. Това е краят на случката.

— Не разбирам нито дума от това, което ми разправяш — Вдигна рамене танцьорката.

— Образ на една жена със сиви очи — промълви Дерик унесено. — Която по всяка вероятност никога вече няма да срещна.

— Защо?

— Може да ми довлече нещастие. Жените докарват това.

Мирел тихо се надигна от дивана, отиде до него и обви като змия дългата си ръка около врата му.

— Ти си глупчо, Дерик — прошепна тя, — ти си един голям глупчо. Хубаво момче си и аз те обожавам, ала аз не съм създадена да мизерствам. Не, аз решително не съм родена за нищета. Послушай ме сега, всичко е толкова просто: трябва да оправиш отношенията си с жена си.

— Боя се, че това не е актуално в сферата на практичната политика — сухо отвърна Дерик.

— Какво казваш? Не те разбирам.

— Ван Олдин, драга моя, не се шегува. Той е човек, който и действа.

— Слушала съм за него — кимна танцьорката. — Той е извънредно богат, нали? Почти най-богатият човек в Америка. Преди няколко дена купил от Париж най-прекрасния рубин, наречен „Огненото сърце“.