Агата Кристи - Пет малки прасенца

Би ли го извинил мосю Поаро, но той, Джордж Мейхю, не разбирал какво би могло да интересува господина по това дело. О, дъщерята! Така ли? Наистина ли!? Канада? Той винаги смятал, че е Нова Зеландия.

Младият Мейхю уталожи малко безпокойството си и се поотпусна.

Такъв шок в живота на едно момиче. Той дълбоко й съчувствуваше. Наистина по-добре било тя изобщо да не научава тези неща. Каква полза имало да се казват сега?

Тя искала да знае? Да, но какво толкова имало да се знае?

Разбира се, вестникарските репортажи за процеса. Той самият не можел много да каже.

Не, боял се, че нямало никакво съмнение по отношение вината на мисис Крейл. За нея имало известно извинение. Тези художници — трудно се живеело с тях! Както се подразбрало, Крейл винаги се забърквал с разни там жени. А и самата мисис Крейл сигурно е била ревнива, неспособна да приеме фактите. В днешно време тя просто би се развела и би превъзмогнала всичко.

— Чакайте да помисля — добави адвокатът предпазливо. — Ъ-ъ-ъ, лейди Дитишам май че беше момичето в случая.

Поаро отговори, че вероятно е така.

— Вестниците подхващат от време на време тази история. Тя доста често се развежда. Много е богата; както предполагам, го знаете. Преди Дитишам беше омъжена за онзи изследовател… Лейди Дитишам е повече или по-малко известна личност. Сигурно обича скандалността.

— Или може би има нужда да боготвори знаменитости — вметна Поаро.

Тази идея обърка Джордж Мейхю и той я прие колебливо.

— Хм, вероятно… да, предполагам, че би могло и така да е.

Младият адвокат сякаш обмисляше такава една възможност.

— Вашата фирма защитаваше интересите на мисис Крейл дълги години, нали?

Джордж Мейхю поклати глава.

— Тъкмо обратното. Джонатан и Джонатан бяха адвокати на Крейл. При създалите се обстоятелства обаче мистър Джонатан почувствува, че никак няма да е удобно да се яви от името на мисис Крейл, и уреди ние, тоест баща ми да поеме случая. Мисля, че добре ще постъпите, мосю Поаро, ако се срещнете със стария мистър Джонатан. Той се е оттеглил от активна работа — над седемдесетгодишен е, — но познаваше семейство Крейл много добре. Би могъл да ви каже доста повече неща от мене. Всъщност аз лично изобщо нищо не мога да ви кажа. По онова време бях още момче и даже не си спомням дали присъствувах в съдебната зала.

Поаро стана, а Джордж Мейхю, също изправяйки се, добави:

— Може би ще искате да поговорите с нашия чиновник, Едмъндс. Тогава той работеше във фирмата и случаят много го заинтересува.

Едмъндс говореше трудно. В очите му проблясваше присъщата за юриста предпазливост. Той огледа Поаро от всички страни и най-накрая склони да бъде предизвикан към разговор.

— Тъй, тъй, помня го случая Крейл — каза той и добави строго: — Срамна история!

Едмъндс изгледа Поаро хитро, преценяващо.

— Ами че много време има оттогава, за да се ровят пак тези неща.

— Присъдата не винаги слага край на всичко.

Едмъндс поклати бавно четвъртитата си глава.

— Не бих казал, че нямате право.

— Мисис Крейл е оставила дъщеря — продължи Поаро.

— Тъй, тъй, помня, че имаше дете. Изпратиха я в чужбина при роднини, нали?

— Дъщерята твърдо вярва в невинността на майка си — каза Поаро.

Гъстите рунтави вежди на мистър Едмъндс отхвръкнаха нагоре.

— Вярва значи, така ли?

— Има ли нещо, което бихте могли да ми кажете в подкрепа на това твърдение? — попита Поаро.

Чиновникът помисли малко, после бавно поклати глава.

— Не бих могъл с чиста съвест да ви кажа, че има. Възхищавах се от мисис Крейл. Каквото и друго да беше, тя си беше дама! Не като другата — ни повече, ни по-малко уличница. Безсрамница! Долна измет! Точно това беше тя и го показа! А мисис Крейл беше благородна дама.

— Но все пак убийца?

Едмъндс се намръщи и каза с неочаквана жар:

— Ето това и аз се питах ден след ден. Седеше на подсъдимата скамейка толкова спокойна и нежна. „Не мога да повярвам“, казвах си тогава. Но ако добре ме разбирате, мистър Поаро, нямаше друго за вярване. Кониинът не е паднал от небето в чашата на мистър Крейл. Някой го е сложил там. И ако не е била мисис Крейл, кой тогава?

— Това е въпросът — отвърна Поаро. — Кой?

Проницателните живи очи отново се спряха върху лицето на Поаро.

— Значи това е вашата идея? — каза Едмъндс.

— А вие какво мислите?

Настъпи кратко мълчание, после служителят отговори:

— Нямаше нищо, което да даде такава насока на нещата — абсолютно нищо.