„Но аз държа на професията си и възнамерявам да работя с Радли.“
Неговият ентусиазиран младежки глас беше изпълнен със страхопочитание.
Вероника го бе погледнала с пренебрежение:
„Онова смешно и надуто старче?“
„Онова смешно и надуто старче — ядно й бе отвърнал Джон — е автор на един от най-ценните изследователски трудове върху болестта на Прат…“
Тя го бе прекъснала:
„На кого му пука за болестта на Прат?“
След това му бе говорила за прекрасния калифорнийски климат и за удоволствието да пътуваш по света. Накрая бе казала:
„Няма да ми хареса без теб. Желая те, Джон, имам нужда от теб.“
А след това той й бе направил (най-изумителното, според Вероника) предложение — да зареже Холивуд, да се оженят и да заживеят в Лондон.
Това я бе развеселило, но тя остана твърда. Обичала го, трябвало да се оженят и да заминат заедно за Холивуд. Тя нямаше никакви съмнения по отношение на красотата си и нейната сила.
Оставаше му само едно. Писа й и развали годежа. Беше страдал горчиво, но знаеше, че постъпва правилно. Върна се в Лондон и започна работа с Радли, а след една година се ожени за Герда, която по нищо не приличаше на Вероника.
Вратата се отвори и секретарката му, Берил Колинс, влезе.
— Мисис Фористър очаква да я приемете.
— Знам — кратко й отговори той.
— Помислих, че може да сте забравили.
Тя прекоси стаята и излезе от другата врата. Очите на Кристоу я последваха. Съвсем обикновено момиче, но изключително способна. Вече шест години не беше допуснала нито една грешка. Никога не беше я виждал забързана, смутена или разтревожена. Имаше черна коса, смугловато лице и упорита брадичка. Нейните ясни и сиви очи оглеждаха доктор Кристоу и останалия свят с неизменен безчувствен поглед.
Беше искал съвсем обикновена и делова секретарка и сега имаше съвсем обикновена и делова секретарка, но понякога Джон Кристоу изпитваше необяснимо огорчение. По всички правила на сцената и на литературата Берил трябваше да му бъде безнадеждно предана. Такова нещо обаче нямаше. Не съществуваше нито преданост, нито себеотрицание — Берил съвсем определено гледаше на него като на обикновен, грешен човек. На моменти се чудеше дали изобщо го харесва.
Веднъж я беше чул да говори по телефона с някаква приятелка:
„Не, дори ми се струва, че сега не е по-голям егоист, отколкото е бил преди. Може би само по-неразумен и по-невнимателен.“
Беше сигурен, че говори за него и тогава — цял ден се чувствува доста неловко.
Слепият възторг на Герда го дразнеше със същата сила, с която го дразнеше и хладното одобрение на Берил. „Всъщност мислеше си той, почти всичко ме дразни…“
Тук имаше нещо. Може би преумора? Не, това беше само извинение. Нарастващото нетърпение, тази нервна отпадналост — зад всичко това се криеше някакъв по-дълбок смисъл. Помисли си: „Така не може. Невъзможно е да продължавам по този начин. Но какво става с мен? Ако можех да се махна оттук…“
Ето го отново — сляпото желание да избяга. „Искам да си отида у дома!“
По дяволите, къщата на Харли Стрийт 404 беше неговият дом!
Мисис Фористър седеше отвън. Една досадна жена с прекалено много пари и прекалено много свободно време, което да посвещава на въображаемите си болки.
Преди време някой му беше казал: „Сигурно те уморяват тези богати пациенти с вечните си болести. Няма да е зле да отидеш при бедните, които се оплакват само когато наистина им има нещо.“ Той се беше усмихнал. Какви странни идеи имаха хората за бедните с главно „Б“. Трябваше да видят старата мисис Пиърсток как всяка седмица обикаля пет различни клиники и разнася шишенца с лекарства — мехлеми за гърба си, сиропи за кашлицата си, разслабителни. „Докторе, от четиринайсет години вземам от туй кафявото лекарство и само то ми помага. А миналата седмица младото докторче ми дава от бялото лекарство. За какво ми е? Нали трябва да се лекувам! Казвам ти, докторе, от четиринайсет години го вземам. Ако не, да взема малко течен парафин и от ония кафявите хапчета.“
Още чуваше гласа й — ясен и звънлив. Дори лекарствата, които непрекъснато гълташе, не можеха да я разболеят!
Всички бяха еднакви — и мисис Пиърсток от Тотнъм, и мисис Фористър от Парк Лейн Корт. Изслушваш ги и драскаш с писалката или по лъскава скъпа хартия или върху обикновените болнични бланки — според случая…
За бога, беше уморен от всичко това…
Синьо море, лек аромат на мимоза, горещ и прашен въздух…
Преди петнадесет години. За щастие, всичко беше свършило. Беше имал куража да сложи край.
Читать дальше