Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

— Говорех за танцуване — каза Анна Денмън. Тонът й беше леко изненадан. — Наистина е много хубава, но краката й се движат тромаво. Не можеш да ме разубедиш, защото аз разбирам от танци.

Мистър Сатъртуейт се намеси тактично.

— Значи ще дойдат и двама професионални танцьори?

— Да. За балета. Принц Оранов ще ги докара с колата си.

— Сергей Оранов ли?

Въпросът дойде откъм Анна Денмън. Съпругът й се обърна и я изгледа.

— Познаваш ли го?

— Познавах го… в Русия.

На мистър Сатъртуейт се стори, че Джон Денмън изглеждаше обезпокоен.

— Дали ще те познае?

— Да. Ще ме познае.

Тя се изсмя, а смехът й прозвуча триумфално. Вече изобщо не приличаше на холандска кукла. Сетне кимна окуражително на съпруга си и продължи:

— Серж. Значи той ще докара двамата танцьори. Винаги се е интересувал от танците.

— Спомням си — изрече рязко Джон Денмън, после се обърна и излезе от стаята. Мистър Куин го последва. Анна Денмън отиде до телефона и набра някакъв номер. Когато мистър Сатъртуейт понечи да последва примера на другите двама мъже, тя го задържа с жест на ръката си.

— Мога ли да говоря с лейди Рошхаймър? А, вие ли сте. Обажда се Анна Денмън. Принц Оранов пристигна ли вече? Какво? Какво? Боже мой! Това е ужасно!

Тя послуша още минута-две, после остави слушалката. Обърна се към мистър Сатъртуейт.

— Станала е злополука. И нищо чудно, щом Сергей Иванович е карал. О, не се е променил през всичките тези години. Момичето не е зле ранено, но е контузено и прекалено уплашено, за да танцува тази вечер. На мъжа е счупена ръката. Самият Сергей Иванович е невредим. Вероятно дяволът го пази.

— А какво ще стане с представлението тази вечер?

— Точно за това мисля. Нещо трябва да се направи.

Тя седна и се умълча. После го погледна.

— Колко лоша домакиня съм, мистър Сатъртуейт. Изобщо не ви забавлявам.

— Уверявам ви, не е необходимо. Но има нещо, мисис Денмън, което много бих искал да знам.

— Да?

— Как се натъкнахте на мистър Куин?

— Той често идва тук — отвърна бавно тя. — Мисля, че притежава земя в тази част на света.

— Така е, така е. Каза ми го днес следобед — осведоми я мистър Сатъртуейт.

— Той е… — Тя замълча. Очите й срещнаха погледа на мистър Сатъртуейт. — Мисля, че знаете по-добре от мен какъв е.

— Аз ли?

— Не е ли така?

Гостът се разтревожи. Тя смущаваше малкия му, подреден вътрешен мир. Почувства, че го подтиква да стигне по-далеч, отколкото беше подготвен да отиде, че иска от него да изрече думи, които не беше готов да признае и пред себе си.

— Вие знаете! — възкликна тя. — Мисля, че знаете много неща, мистър Сатъртуейт.

Ласкаеше го, но този път не успя да го плени. Той поклати глава с непривична скромност.

— Как може да знае всичко човек? — отвърна той. — Толкова малко… толкова мъничко.

Тя кимна в съгласие. После заговори отново, със странен, замислен глас, без да го гледа.

— Да предположим, че ви разкажа нещо… нали няма да ми се смеете? Не… не мисля, че ще се смеете. Да предположим тогава, че за да продължи… тя направи пауза — занаята си, професията си, човек реши да използува фантазията си… да си представи нещо, което не съществува… да си представи някоя истинска личност… Всичко това е преструвка, нали разбирате, самоизмама и нищо повече. Но един ден…

— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.

Беше силно заинтересуван.

— Фантазията се сбъдва! Онова, което човекът си е представял… невъзможното, онова, което не можело да бъде… става истина! Дали това е лудост? Кажете ми, мистър Сатъртуейт. Лудост ли е… или и го вярвате?

— Аз… — Странно как не можеше да промълви нито дума. Като че ли засядаха някъде дълбоко в гърлото му.

— Безумие — заяви Анна Денмън. — Безумие.

Тя изхвърча от стаята и остави мистър Сатъртуейт с неизреченото му признание.

Слезе за вечеря и откри мисис Денмън да забавлява един тост — висок, мургав мъж, наближаващ средна възраст.

— Принц Оранов, мистър Сатъртуейт.

Двамата мъже се поклониха. Мистър Сатъртуейт имаше чувството, че влизането му е прекъснало някакъв разговор, който няма да бъде възобновен. Но нямаше чувство на напрежение. Руснакът говореше леко и естествено за неща, които бяха най-близо до сърцето на мистър Сатъртуейт. Беше човек с изтънчен вкус към изкуството и скоро откриха, че имат много общи приятели. Джон Денмън се присъедини към тях и темата се стесни. Оранов изрази съжаление за инцидента.

— Не беше по моя вина. Обичам да карам бързо… но съм добър шофьор. Беше съдба… случайност — сви рамене той, — господарите на всички ни.