Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

— Какво друго можех да сторя?

— Как да ви разбирам?

Тя се беше изразила много просто. Сега също не беше многословна.

— О! На вас ли да обяснявам. Вие сте човек с богат опит. Една велика танцьорка… да, тя може да се влюбва, но да се омъжи, това е различно. А той — той не искаше другото. Искаше да му принадлежа — както Харсанова никога не би могла да принадлежи на някого.

— Разбирам — промълви мистър Сатъртуейт.

Тя кимна.

— Сигурно много сте го обичали — каза тихо мистър Сатъртуейт.

— За да направя такава жертва ли? — засмя се тя.

— Не. За да я направите така безгрижно.

— О, да… Сигурно сте прав.

— А сега? — попита мистър Сатъртуейт.

Лицето й се натъжи.

— Сега ли? — Тя замълча. После повиши глас и се обърна към сенките. — Вие ли сте, Сергей Иванович?

Принц Оранов излезе на лунната светлина. Пое ръката й и се усмихна на мистър Сатъртуейт без самодоволство.

— Преди десет години оплаквах смъртта на Анна Харсанова — каза простичко той. — За мен тя беше нещо като второто ми „аз“. Днес я открих отново. Повече няма да се разделяме.

— На края на алеята след десет минути — каза Анна. — Можеш да ми вярваш.

Оранов кимна и отново се отдалечи. Танцьорката се обърна към мистър Сатъртуейт. По устните й трептеше лека усмивка.

— Е… Нещо не сте доволен, приятелю?

— Знаете ли — каза мистър Сатъртуейт строго, — че съпругът ви, ви търси?

Видя тръпката, който премина по лицето й, но гласът й прозвуча доста сигурно.

— Да — каза сериозно тя. — Сигурно е така.

— Видях очите му. Те… — Той рязко спря.

Тя все още беше спокойна.

— Да, вероятно. За някой и друг час. Час магия, родена от спомените от миналото, от музиката, от лунната светлина… Това е всичко.

— Значи с нищо повече не мога да ви убедя? — Той се почувства стар и обезсърчен.

— Десет години живях с мъжа, когото обичам — каза Анна Харсанова. — Сега отивам при мъжа, който десет години ме е обичал.

Мистър Сатъртуейт не каза нищо. Не му бяха останали аргументи. Всъщност, това наистина изглеждаше най-простото решение. Само че… само че някак си не беше решението, което той искаше. Усети ръката й върху рамото си.

— Знам, приятелю, знам. Но няма трети начин. Човек винаги търси едно — любимия, съвършения, вечния любим… Човек чува музиката на Арлекин. Не е доволен от никой любим, защото всички те са смъртни. А Арлекин е само мит, невидимо присъствие… освен ако…

— Да? — подкани я мистър Сатъртуейт.

— Освен ако… името му е… Смърт!

Мистър Сатъртуейт потрепери. Тя се отдалечи от него и сенките я погълнаха…

Не знаеше колко дълго е седял там, но внезапно се стресна от чувството, че губи ценно време. Забърза в определена посока, почти против волята си.

Когато излезе на алеята, изпита странното чувство за нереалност. Магия — магия и лунна светлина! И две фигури, които се приближаваха към него.

Оранов в костюма си на Арлекин. Така му се стори най-напред. После, когато го отминаха, разбра грешката си. Тази слаба, поклащаща се фигура можеше да принадлежи само на един човек — на мистър Куин…

Продължиха по алеята — стъпките им бяха леки, като че ли ходеха по въздуха. Мистър Куин се обърна, погледна назад и мистър Сатъртуейт изпита шок, тъй като това не беше лицето на мистър Куин, както го беше виждал преди. Беше лицето на непознат — не, не напълно непознат. О! Сега го позна — беше лицето на Джон Денмън, както би могъл да изглежда, преди животът му да потръгне прекалено добре. Нетърпелив, с приключенски дух, с лице едновременно на момче и на влюбен…

Нейният смях долетя до него, ясен и щастлив. Той погледна след тях и видя в далечината светлините на малка вила. Взираше се след тях като насън.

Беше грубо събуден от ръка, която се стовари върху рамото му. Разтърсен, отвори очи и видя Сергей Оранов. Изглеждаше блед и разстроен.

— Къде е тя? Къде е? Тя ми обеща — и не дойде.

— Мадам току-що тръгна по алеята — сама.

В сянката на вратата зад тях стоеше камериерката на мисис Денмън. Тя чакаше с наметалото на господарката си.

— Стоях тук и я видях да минава — добави тя.

Мистър Сатъртуейт остро я попита:

— Сама? Сама ли казахте?

Очите на камериерката се разшириха от изненада.

— Да, сър. Нали вие я изпратихте?

Мистър Сатъртуейт се вкопчи в Оранов.

— Бързо — промълви той. — Много се страхувам…

Забързаха по алеята заедно. Руснакът говореше с бързи, несвързани изречения.

— Тя е прекрасно създание. О! Как само танцуваше тази вечер! И този ваш приятел. Кой е той? О! Но е прекрасен — уникален. Едно време, когато тя танцуваше в „Коломбина“ на Римски-Корсаков, така и не успя да открие идеалния Арлекин. Мордов, Каснин — никой от тях не беше достатъчно добър. Тя си имаше една малка мечта. Каза ми го веднъж. Винаги е танцувала с Арлекин от мечтите си. Каза, че сякаш самият Арлекин, идвал да танцува с нея. С тази нейна фантазия тя изиграваше прекрасно Коломбина.