Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

Обърнаха се и се върнаха по същия път.

— Предполагам — усмихна се мистър Сатъртуейт, — че много двойки бродят по тази алея в топлите летни вечери.

— Вероятно.

— Влюбени — каза мистър Сатъртуейт. После повтори думата замислено, без обичайното английско притеснение. Мистър Куин му влияеше така. — Влюбени… Направихте много за влюбените, мистър Куин.

Спътникът му наведе глава, без да отговори.

— Спасихте ги от мъка… и от нещо още по-лошо — от смърт. Бяхте адвокат за мъртвите.

— Вие говорите за самия себе си, за своите дела, а не за мен.

— Едно и също е — отбеляза мистър Сатъртуейт. — Знаете го — настоя той, тъй като другият не реагира. — Вие действахте… чрез мен. По една или друга причина самият вие не действате пряко.

— Понякога действам — възрази мистър Куин.

Гласът му съдържаше нова нотка. Неволно мистър Сатъртуейт потрепери леко. Помисли си, че следобедът сигурно захладнява. И все пак слънцето изглеждаше по-ярко от всякога.

В този момент зад ъгъла пред тях зави едно момиче и се приближи. Беше много хубаво, светлокосо и синеоко, облечено в розова памучна рокля. Мистър Сатъртуейт разпозна в нея Моли Стануел, която беше срещал тук и друг път.

Тя му махна за поздрав.

— Джон и Анна току-що се върнаха — извика тя. — Очакваха да пристигнете, но просто трябваше да отидат на репетицията.

— Каква репетиция? — попита мистър Сатъртуейт.

— За маскарада или както там му казват. Ще има песни, танци и всякакви други неща. Мистър Манли, спомняте ли си го, нали? Доста добър тенор. Той ще е Пиеро, а аз — Пиерета. Двама професионалисти ще дойдат за танците — Арлекин и Коломбина. И освен това ще има голям хор от млади момичета. Лейди Рошхаймър толкова обича да учи селските момичета да пеят. Тя наистина има дарба за това. Музиката е прекрасна, но много модерна, нито една песен не е мелодична. Клод Уикъм. Може би го познавате?

Мистър Сатъртуейт кимна. Както беше споменато преди, негов специалитет беше да познава всички. Знаеше всичко за този гений, Клод Уикъм, и за лейди Рошхаймър, която беше дебела еврейка с предпочитания към млади мъже с артистично излъчване. Знаеше всичко и за сър Леополд Рошхаймър, който обичаше да радва жена си и, доста рядко за съпруг, нямаше нищо против тя да бъде щастлива посвоему.

Откриха Клод Уикъм на чая у Денмънови. Тъпчеше се безразборно с всичко, което му попадне, говореше бързо и махаше с дългите си бели ръце, в които като че ли нямаше стави. Късогледите му очи надничаха иззад големи очила с рогови рамки.

Джон Денмън, изправен, позачервен, с лека склонност към напълняване, слушаше с отегчено внимание. При появата на мистър Сатъртуейт музикантът насочи забележките си към него. Анна Денмън седеше зад приборите за чай, мълчалива и безизразна, както обикновено.

Мистър Сатъртуейт й хвърли таен поглед… Беше висока, стройна, много слаба, със силно опъната по скулите кожа, с черна коса, разделена по средата, и обветрена кожа. Жена, която не си стоеше много вкъщи и не се интересуваше от козметика. Жена, която приличаше на холандска кукла — вдървена, безжизнена. И все пак…

Той си помисли: „Зад това лице трябва да има някакъв скрит смисъл и все пак няма. Тъкмо това ме смущава. Нещо не е наред.“ А към Клод Уикъм подхвърли:

— Моля? Какво казахте?

Клод Уикъм, който харесваше звука на собствения си глас, започна отначало.

— Русия — каза той — бе единствената страна в света, от която си струваше да се интересува човек. Те експериментираха. С цената на човешки животи, но все пак експериментираха. Превъзходно!

Той натъпка сандвич в устата си с едната си ръка и прибави парче шоколадов еклер, което размахваше с другата.

— Вземете например — продължи с пълна уста той, — руския балет. — Спомняйки си за домакинята, той се обърна към нея и я попита какво мисли за руския балет.

Въпросът, явно, беше само прелюдия към важната точка — какво мислеше самият Клод Уикъм за руския балет, но отговорът й беше неочакван и напълно го извади от релси.

— Никога не съм го гледала.

— Какво? — Той я беше зяпнал с отворена уста. — Как така?

Тих и безизразен гласът й отново се чу:

— Преди да се омъжа, бях танцьорка. Така че сега…

— Все едно шофьорът да се запише на екскурзия — каза съпругът й.

— Танцът. — Тя сви рамене. — Познавам всичките трикове. Той вече не ме интересува.

— О!

Клод не се нуждаеше от много време, за да възстанови апломба си.

— Като стана дума за живота — каза мистър Сатъртуейт — и експериментите с него… Руската нация направи един доста скъпо струващ експеримент.