Агата Кристи - Загадъчният мистър Куин

Стаята на мисис Денмън не беше забележителна с нищо. Мебелите бяха от Хепълуайт, хубави и солидни, и създаваха атмосфера подходяща повече за мъж, отколкото за жена. Но в стаята имаше един изпъкващ предмет — китайски параван от лакирано дърво в кремавожълто и бледорозово. Всеки музей би се гордял да го притежава. Предмет, достоен за колекционери, рядък и красив.

Не беше на място сред този солиден английски фон. Би трябвало да бъде ключовият елемент на стаята, а всичко останало да бъде избрано така, че да хармонира с него. И все пак мистър Сатъртуейт не можеше да обвини Денмънови в липса на вкус. Всичко друго в къщата беше подбрано в съвършено съответствие.

Той поклати глава. Ситуацията беше съвсем тривиална, но го озадачаваше. Затова — или поне така си мислеше — продължаваше да идва отново и отново. Присъствието на този предмет можеше да бъде женска приумица, но тази отговор не го задоволяваше, когато си представеше мисис Денмън. Една доста солидна дама, която говореше английски така правилно, че никой не би я помислил за чужденка.

Колата спря и той слезе, все още размишлявайки върху проблема с китайския параван. Къщата на Денмънови се казваше Ашмийд. Имението заемаше няколко акра от Мелтън Хийт, на тридесет мили от Лондон, намираща се на петстотин фута под морското равнище и населена главно с хора със солидни доходи.

Икономът посрещна мистър Сатъртуейт почтително. Мистър и мисис Денмън били излезли, отишли на репетиция. Надявали се, че мистър Сатъртуейт ще се чувства като у дома си, докато се върнат.

Мистър Сатъртуейт кимна и продължи да следва тези предписания, докато се разхождаше в градината. След внимателно проучване на цветните лехи, той тръгна по една сенчеста пътека и стигна до врата в стената. Беше отключена. Мина през нея и излезе на тясна алея.

Мистър Сатъртуейт се огледа. Очарователна алея — сенчеста и зелена, оградена с висок жив плет, селска алея, лъкатушеща живописно с красиви старомодни извивки. Спомни си адреса върху поканата: „Ашмийд, алеята на Арлекин“. Спомни си и едно местно нейно название, което мисис Денмън веднъж му беше казала.

— Алеята на Арлекин — промърмори тихо той. — Чудя се…

Зави зад ъгъла.

По-късно се замисли защо този път изобщо не се изненада при срещата със своя загадъчен приятел, мистър Харли Куин. Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Значи вие сте тук — отбеляза мистър Сатъртуейт.

— Да — отвърна мистър Куин. — Отседнал съм в същия дом.

— Отседнали сте тук?

— Да. Това изненадва ли ви?

— Не, само че… — отвърна бавно мистър Сатъртуейт — е, вие никога не се задържате задълго на едно място, нали?

— Само колкото е необходимо — заяви сериозно мистър Куин.

— Разбирам — промълви мистър Сатъртуейт.

Разхождаха се мълчаливо няколко минути.

— Тази алея… — започна мистър Сатъртуейт и спря.

— Ми принадлежи — довърши мистър Куин.

— Така си и помислих — каза мистър Сатъртуейт. — Някак си го знаех. Има и друго име, местно. Наричат я „Алеята на влюбените“. Знаете ли?

Мистър Куин кимна.

— И нищо чудно — отбеляза той. — Разбира се, във всяко село има по една „Алея на влюбените“…

— Предполагам — отвърна мистър Сатъртуейт с лека въздишка.

Изведнъж се почувства доста стар и изолиран от живота. Почувства се като дребен, мъдър и съсирен старец. Отвсякъде беше заобиколен от зеления жив плет.

— Чудя се, къде ли свършва тази алея? — попита внезапно той.

— Свършва… тук — отвърна мистър Куин.

Завиха зад последния завой. Алеята свършваше с парче гола земя и почти в краката им се откри дълбока яма. Беше пълна с консервени кутии. Някои блестяха на слънцето, други бяха почервенели от ръжда. Имаше стари обувки, парчета вестници — куп неща, които вече не бяха от полза за никого.

— Бунище! — възкликна мистър Сатъртуейт и си пое дълбоко и възмутено дъх.

— Понякога на бунищата могат да се открият прекрасни неща — отбеляза мистър Куин.

— Знам, знам — извика мистър Сатъртуейт и продължи с лек оттенък на самодоволство: — „ Донеси ми двете най-прекрасните неща на града — каза Бог .“ Сещате се, нали?

Мистър Куин кимна.

Мистър Сатъртуейт погледна развалините на малка вила, разпилени в основата на една стена от скалата.

— Едва ли изгледът оттук е добър — каза той.

— Мисля, че на времето не е било бунище — отвърна мистър Куин. — Според мен Денмънови са живели тук като младоженци. Преместили са се в голямата къща, когато старците умрели. Вилата била съборена, когато започнали да разбиват скалите, но не са направили кой знае какво, както виждате.