Агата Кристи: Загадъчният мистър Куин

— Открадна го един млад мъж на име Алекс Джерард. Пишеше пиеси.

— Много добри пиеси — намеси се професионално мистър Вайс. — Веднъж една от неговите пиеси се задържа в продължение на шест месеца.

— Вие ли я направихте? — попита мистър Томлисън.

— О, не — отвърна мистър Вайс, шокиран от идеята. — Но знаете ли, веднъж наистина си помислих да го направя.

— В нея имаше прекрасна роля за мен — продължи мис Нън. — Казваше се „Децата на Рашел“ — макар че в пиесата нямаше героиня на име Рашел. Той дойде да поговори с мен за нея — в театъра. Хареса ми. Беше хубав и много плах, горкото момче. Спомням си… — върху лицето й се възцари прекрасно замечтано изражение, — как той ми купи сладки с ментов крем. Опалът беше на тоалетката. Той е бил в Австралия и разбираше от опали. Вдигна го към светлината, за да го разгледа. Предполагам, че след това го е пъхнал в джоба си. След като си тръгна, видях, че опала го няма. Вдигна се голям шум. Спомняте ли си?

Тя се обърна към мистър Вайс.

— О, спомням си — изръмжа той.

— Откриха празната кутийка в стаята му — продължи актрисата. — Уж беше ужасно закъсал, но на следващия ден внесе голяма сума в банката. Опита се да се оправдае с това, че негов приятел заложил пари на някакъв кон от негово име, но не можа да доведе този приятел. Каза, че сигурно е сложил кутийката в джоба си по погрешка. Прозвуча доста неубедително, не мислите ли? Наложи се да дам показания в съда. Излязоха снимки във всички вестници. Рекламният ми агент каза, че се е получила много добра реклама за мен, но бих предпочела да си върна опала.

Тя поклати тъжно глава.

— Искаш ли малко сладко от ананас? — попита мистър Джъд.

Мис Нън светна.

— Къде е?

— Дадох ти го току-що.

Мис Нън погледна зад себе си и пред себе си, претърси сивата си копринена кесийка и после бавно придърпа една голяма пурпурна копринена торбичка, която беше на пода до нея. Започна да изважда бавно съдържанието и на масата, за голям интерес на мистър Сатъртуейт.

Там имаше пухче за пудра, червило, малка кутийка за бижута, чиле прежда, още едно пухче за пудра, две носни кърпички, кутия шоколадови бонбони, емайлиран нож за разрязване на хартия, огледало, малка тъмнокафява дървена кутийка, пет писма, един бадем, малко квадратче бледоморава китайска коприна, парче панделка и крайче от кроасан. Най-накрая се появи консервираният ананас.

— Еврика! — възкликна тихо мистър Сатъртуейт.

— Моля?

— Нищо — отвърна мистър Сатъртуейт бързо. — Чудесен нож за хартия.

— Нали? Някой ми го подари. Вече не помня кой.

— Това е индийска кутийка — обади се мистър Томлисън. — Изкусна изработка, нали?

— И тя ми е подарък — каза мис Нън. — Имам я от дълго време. Винаги стоеше на тоалетката ми в театъра. Не че е кой знае каква хубост.

Кутийката беше от обикновено тъмнокафяво дърво. Отваряше се отстрани. От горната й страна имаше две пластинки, които можеха да се въртят.

— Може и да не е хубава — засмя се мистър Томлисън. — Но се обзалагам, че никога не сте виждали друга такава.

Мистър Сатъртуейт се наведе напред. Беше развълнуван.

— Защо казахте, че е изкусно изработена? — попита той.

— А не е ли?

Съдията се обърна към мис Нън. Тя го погледна неразбиращо.

— Предполагам, че не трябва да им показвам номера, а?

Мис Нън продължи да гледа неразбиращо.

— Какъв номер? — попита мистър Джъд.

— За бога, не знаете ли?

Той огледа учудените лица.

— Чудна работа. Мога ли да взема кутийката за момент? Благодаря.

Той я отвори.

— А сега, нека някой да ми даде нещо, което да сложа в нея — не много голямо. Ето едно малко парченце сирене грюйер. Ще бъде много подходящо. Слагам го вътре и затварям кутийката.

Той я повъртя минута-две в ръцете си.

— А сега вижте…

Той отново отвори кутийката. Беше празна.

— Гледай ти… — започна мистър Джъд. — Как го направихте?

— Съвсем просто е. Обръщам кутийката обратно и премествам лявата пластинка наполовина, после затварям дясната пластинка. А сега, за да извадим парчето сирене, трябва да направим обратното. Дясната пластинка се превърта наполовина, а лявата се затваря, като кутийката все още се държи обърната наопаки. А сега — фокус-мокус!

Кутийката се отвори. Всички на масата ахнаха. Сиренето беше там, но имаше и нещо друго. Нещо кръгло, което блестеше с всички цветове на дъгата.

— Моят опал!

Гласът й прозвуча като звук от ловен рог. Розина Нън се изправи, притиснала ръце към гърдите си.