Пол Дохърти: Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Биатрис се изчерви. В деня на лятното слънцестоене, 24 юни, тя и Ралф щяха да разменят обети пред вратата на параклиса и да бъдат венчани от отец Ейлред. Сър Джон вече беше обявил, че им е предвидил специална стая в Полунощната кула, присмивайки се на историите на отец Ейлред, че тя била обитавана от духове.

— Те ще са твърде заети, за да се интересуват от това! — беше изревал той, без да се трогва от това, че всички се изчервиха, включително съпругата му. — Пухен дюшек, голямо легло с балдахин, кана хубав кларет и две чаши. Какво друго им трябва на двама влюбени?

Сър Джон вдигна ръка и направи знак на слугите, които чакаха на сянка до стената.

— Хайде, мързеливи негодници! Да ядем, да пием и да благословим този прекрасен Майски празник!

— Ти пи достатъчно за всички ни — отсече лейди Ан.

Сър Джон изсумтя презрително. Слугите напълниха чиниите с хляб, сладки, пилешки бутчета, вкусни наденички, малко лук, бял хляб, бучка масло и ги разнесоха на всички присъстващи, заедно със салфетка и малка купа вода, в която да измият пръстите си. Наляха вино и ейл.

Още не беше станало обяд, затова Биатрис поиска да пие само сладко мляко, като обеща на сър Джон, че ще смени напитката, когато се почувства готова. Отец Ейлред произнесе молитвата, всички изпяха „Аве Мария“ в чест на благословената Дева и обядът започна.

Биатрис откри, че е гладна и между хапките разказа на Мариса клюките от пивницата. Ралф изглеждаше потънал в мислите си.

— Работи ли? — попита го Биатрис.

— Разбира се — разсмя се Адам.

— Но не по делата на замъка — размаха поучително пръст сър Джон. — Търси съкровището на Бритнот.

— Съкровището на Бритнот! — възкликна отец Ейлред.

— О, Ралф, още ли се занимаваш с това? — подигра му се Адам.

— Разкажи ни за него — каза отец Ейлред. — Чувал съм историята и преди, но само откъслечно.

Ралф щеше да откаже, но лейди Ан настоя.

— Хайде, Ралф.

— Това е само легенда. — Ралф бързо ощипа Биатрис по бедрото. — Преди много векове езичниците датчани акостирали при устието на река Блекуотър. Бритнот бил велик граф и поел начело на армията си да ги посрещне. Битката била свирепа. Всъщност, има поема за нея, преписвана и до днес от хронистите. Както и да е, Бритнот отказал да напусне бойното поле и заедно с хората си загинал в боя. На сребърна верижка около врата си той носел скъпоценен кръст. Бил направен от чисто злато и украсен със скъп диамант. Бритнот знаел, че ще умре. Докато хората му събирали щитовете си и се готвели за последната атака, той го свалил от врата си и го дал на един от оръженосците си. Този младеж, чието име било Сердик, трябвало да занесе кръста на съпругата на Бритнот. Той напуснал битката и забързал натам.

— Но спрял тук? — попита сър Джон.

— Да, сър Джон. Сердик спрял тук.

— Но Рейвънскрофт тогава не е бил построен — заяви лейди Ан.

— Не — съгласи се Ралф, — но Бритнот бил построил заслон, където прекарал с хората си нощта преди битката. Сердик бил притеснен. Напускал бойното поле, когато господарят му умирал. Хората можели да кажат, че е взел кръста и е предал Бритнот. Затова го заровил някъде в земите край замъка и отново забързал към бойното поле. Когато Бритнот го видял, се вбесил. — Ти не се подчини на заповедта ми! — извикал той. — Кръв ще се лее и гарваните ще пируват! Аз ще умра тук, както и ти, но духът ти ще пази онзи кръст, докато отново не бъде осветен.

— Какво означава това? — попита Мариса.

— Докато кръстът не бъде намерен и отново благословен — обясни Ралф.

Отец Ейлред изглеждаше мрачен.

— Загинали ли Бритнот и Сердик?

— Да, гръб до гръб в боя. Казват, че Блекуотър текла кървава дни наред след това.

— Ами кръстът? — нетърпеливо попита Тиобалд. Ралф сви рамене.

— Никой не знае. Знае се само… — Той направи пауза за по-голям ефект. — След битката датчаните, които знаели за това съкровище, потърсили трупа на Бритнот. Открили го да лежи до Сердик. Младият оръженосец бил още жив и командирът на датчаните поискал да знае къде е кръстът. Сердик се усмихнал. „На олтара на твоя и моя Бог“. Само това казал, преди и той да умре.

— Какво е искал да каже? — попита отец Ейлред. Ралф се разсмя.

— Ако знаех, отче, щях да намеря съкровището.

— Значи търсиш из ръкописите за следи? — попита свещеникът.

— Легендата съществува в много варианти, предавана от хронист на хронист — обясни Ралф. — Записано е, че дори онези, които са построили този замък, са търсили кръста. Легендите са се умножили. — Той погледна косо към Биатрис. — Първата, която се появила по време на царуването на прадядото на нашия крал, казва, че само влюбени ще открият кръста на Бритнот.