Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Престанете! — извика Биатрис. — В името на Бога, спрете!

Робин и Изабела веднага се укротиха и застанаха, отпуснали ръце и привели глави, като я гледаха изпод вежди. Очите им сякаш бяха изгубили цвета си. Прислужницата вдигна резето, отвори вратата и с писъци затича по коридора. Приставът бързо прибра сребърната монета в кесията си и се хвърли през отворената врата. Робин и Изабела се засмяха.

— Виждаш ли, Биатрис — тържествуващо каза Изабела, хващайки ръката на мъжа си, — брат Антъни не беше прав. Можеш да пресечеш границата. Можеш да се намесиш.

— Как? — попита тя.

— Разпали омразата си — усмихнато я посъветва Робин. — Представи си я като тояга или кама, вложи целия си ум, душа и сърце в нея.

Биатрис погледна привлекателната двойка. Онова, което й предлагаха, беше изкусително, но тя почувства, че в него имаше нещо неправилно, че ако приеме онова, което й казват, няма да има връщане назад.

— Искам да си вървя — каза тя.

— Биатрис! Биатрис Ароунър!

Тя погледна през прозореца. Брат Антоний стоеше на улицата отдолу и предупредително размахваше пръст.

Биатрис изхвърча от стаята и хукна по стълбите. Но навън нямаше главна улица, нито брат Антоний, а само дълга, тясна пътека, обградена от дървета. Странстващият търговец с товарният кон, чиито мастифи тичаха отпред, идваше към нея.

Писарят прекъсна разказа си. Поклонниците се скупчиха около пращящия огън, подканяйки го с поглед да продължи. Продавачът на индулгенции, подръпвайки ленено-русата си коса, закачливо се хилеше на Църковния пристав, който седеше прегърбен, с наведена глава.

— Ходил ли си някога в Малдън, сър? — попита със сладък глас Продавачът на индулгенции.

— Нито веднъж! — отсече църковният пратеник. — Никога не съм бил в Малдън. Нищо не знам за кръчма, която се казва „Гърнето с мащерка“.

Но начинът, по който движеше устните си и шаренето на очите му показаха на поклонниците, че лъже. Правникът се уви по-плътно в кожената си роба. Тази история го разстройваше, както и тази забравена от бога гора, забулена в мъгла и шумовете на нощта край тях. Само топлината на огъня държеше ужасите надалеч.

— Аз съм ходил в Малдън — обяви Стюардът и бързо погледна Рицаря. Сър Годфри прикри усмивката си с ръка. Знаеше всичко за участието на Стюарда в бунта, разпространил се в Есекс и Кент преди девет години; Стюардът беше участвал в организацията на бунта.

— Разпознавам някои от имената — продължи Стюардът с носовия си глас. — Фермерът Пиърс, кръчмаря Тайлис, макар че той е вече мъртъв.

— Ами онези видения, които описваш, мастър Писарю — обади се сър Годфри, — можеш ли да ги обясниш?

Внезапно Монахът се приведе напред; костеливата му ръка се протегна в знак, че иска да говори.

— Има много светове — каза той с нисък, плътен глас. — Откъде да знаем, че не съществуват пет-шест реалности едновременно? Дори големите философи приемат тази възможност.

— А мислиш ли — попита Рицарят, — че има създания, които могат да преминават през здрача?

— Разбира се, сър Годфри — отвърна меко Монахът. — Те идват по най-различни причини. — Той оголи зъби.

Батската невяста потръпна при вида на острите му кучешки зъби.

— И в смъртта, както в живота, има ловци и жертви.

— Да — отвърна сър Годфри. — И е добре да знаеш кой какъв е.

Монахът отмести поглед.

— Аз бих искала да знам — изчурулика Батската невяста — дали тази история е истинска или поне коя част от нея е истинска. Откъде знаеш какво е видяла Биатрис? — Тя се загледа в нежното лице на Писаря. В трепкащата светлина на огъня той изглеждаше много красив и Батската невяста облиза устни. Беше минало толкова много време, откакто весело се беше търкаляла в леглото. Писарят не отвърна на въпроса й. Той огледа публиката си и каза:

— Подгответе умовете си, добри ми господа и дами, за среща с Владетелите на ада!

Биатрис стоеше и наблюдаваше как мъжът на товарния кон се приближава; в това време заснежената долина и хрътките изчезнаха. Той отново заприлича на обикновен странстващ търговец по пътя за Малдън, повел мърлявото си добиче, на чийто гръб висяха издути торби и кошници. Мъжът беше висок, облечен удобно в кафяв кожен жакет и гамаши. Синята му наметка беше събрана на гърба и закопчана на врата му със сребърна верижка. На бойния колан около тънката му талия висяха меч и кама. С една ръка държеше юздите, а с другата — дебела тояга, с която се подпираше. Имаше красиво лице, хлътнали очи, остър нос и усмихната уста. Черните му брада и мустаци бяха спретнато подстригани. Биатрис забеляза, че пръстите му бяха дълги, а ноктите ниско изрязани. На едната си китка носеше златна гривна, а на другата — кожена превръзка. Той спря пред нея.