Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Биатрис знаеше, че това е видение от отминали времена, но беше потресена. Въпреки онова, което Антоний й беше казал, искаше й се Криспин или Клотилда да са с нея.

Писарят от Оксфорд прекъсна историята си и се вгледа в лицата на поклонниците, напрегнати и взряни в светлината на огъня.

— Ще ми напълните ли халбата с ейл?

Мелничарят побърза да изпълни молбата му. Приставът, чиито пъпки изпъкваха още повече, се изправи и погледна към Писаря.

— Откъде знаеш всичко това?

— Не е казал, че е истина — изтъкна Оръженосецът.

— Истина ли е? — настоя Приставът с писклив глас.

— Зависи — отвърна Писарят — какво разбираш под истина.

— Това не е отговор — рязко отвърна Приставът. Писарят погледна към водача им. Сър Годфри го изучаваше задълбочено. Рицарят не искаше да се намесва, макар да беше навлизал в здрачния свят на демоните. Беше преследвал убийците-кръвопийци, разпръснати из Европа от бреговете на Босфора до студените ледени води на Норвегия. Но това беше негова лична битка. Той беше и специален пратеник на краля и кентърбърийския архиепископ и често присъстваше на тайни срещи в Къщата на тайните в Лондон. До него се размърда синът му, Оръженосецът.

— Татко — прошепна той. — Не те ли изпращаха веднъж в Рейвънскрофт?

— Тихо — отвърна баща му.

Той седна и заслуша как Приставът продължи да разпитва Писаря. По някаква необяснима причина Приставът изглеждаше много развълнуван от историята. Рицарят мрачно се усмихна на себе си. Синът му беше прав, бяха го пращали в замъка Рейвънскрофт и беше само въпрос на време, преди някой да разпознае името Гудман Уинтроп. Все пак, бирникът беше бич за всички южни графства.

Ханджията надигна пълното си, весело лице.

— Сър! — извика той на Пристава. — Ще млъкнеш ли? — После протегна ръце към пламъците. — Познавам замъка Рейвънскрофт, познавам и двама души, които се наричат Робърт и Катрин Ароунър, които притежават кръчма на име „Златната мантия“.

— Но ако тази история е вярна — възкликна Продавачът на индулгенции, — тя ни засяга. Добри ми дами и господа, огледайте се.

Те го послушаха и се втренчиха в изпълнения с мъгла мрак.

— Мелничарят каза, че това място е обитавано от призраци — продължи Продавачът на индулгенции. — Това означава ли, че и сега сме заобиколени от мъртъвци?

— Не мисли за това и не разпалвай въображението ми! — изкудкудяка Батската невяста.

Искаше и се да не се беше извръщала от огъня. Дърветата ги бяха наобиколили като враждебно настроени стражи. И тази мъгла! Дали заради нея не тръпнеше повече, отколкото от студения нощен въздух?

— Може да е вярно — обади се Прелатът на Игуменката. Обикновено този красив, румен младеж не общуваше с другите. — Вярвам, че смъртта е като навлизане в голямо имение; всяка стая е пълна с нови светове. — Той се усмихна на Писаря. — Твоето описание много ме впечатли, сър. — Крясък на бухал прекъсна думите му, но той продължи. — И преди нощта да свърши, може би ще бъдеш така добър да ни кажеш откъде знаеш тази история.

— Може би ще го направя — промърмори Писарят. — Но чуйте ме, добри ми дами и господа. Вярно е, че мракът е бездънен, мъгла се промъква между дърветата и бухалът самотно бди. Но това не са истински ужаси. — Той отмести поглед. — Истинските ужаси тепърва предстоят.

Ралф Мортимър седеше в Дяволската горичка, облегнат на един дъб и наблюдаваше катеричката, която пълзеше между оголелите клони, а после се изкатери нагоре по ствола на вековното дърво. Той изтри сълзите си и бутна настрани меха с виното.

— Достатъчно пих — каза си. — И това не помага.

Няколко часа по-рано беше присъствал на погребението на Биатрис в малкото гробище в най далечния ъгъл на замъка, близо до зайчарника. Присъстваха леля й и чичо й, Тиобалд Вавасур, Адам и Мариса и, разбира се, сър Джон Грас и лейди Ан. Отец Ейлред беше отслужил заупокойна литургия, после трупът беше изнесен на носилка и спуснат в плиткия гроб. Дърводелецът беше издялал груб кръст и сър Джон тържествено беше обещал, че той ще бъде заменен до месец с каменна плоча с името на Биатрис.

Едва когато гробът беше запълнен, Ралф напълно осъзна какво се е случило. Биатрис беше мъртва. Нямаше да я види никога вече: красивите й очи, усмивката й, нито милите на сърцето му закачки. И най-вече присъствието й, топло и любящо, като слънчева светлина, на чиято златиста топлина се наслаждаваш. Понякога усещаше парфюма й в стаята си — Биатрис беше държала една стъкленица там — и тъй като се разстройваше от миризмата му, той я беше дал на Мариса.