Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Биатрис погледна Клотилда, която стоеше зад нея, загледана в реката и само за миг си помисли, че Клотилда е съвсем същата като Криспин. И се уплаши.

— Какво става? — попита тя.

— Ако искаш да ти помогна — отвърна Клотилда, — побързай!

И като сграбчи ръката на Биатрис, тя я поведе към върха на хълма.

Калните поля около устието на Блекуотър се простираха под Биатрис. Тя беше идвала тук и преди с леля Катрин, за да режат ракита, да берат билки, дори да ловят риба. Беше пусто място, където чайките и кормораните кръжаха и пищяха, и сякаш винаги духаше пронизващ студен вятър. Сега то изглеждаше различно. Устието беше бойно поле. Мъже се сечаха и мушкаха един друг. В реката, в ниското, Биатрис виждаше дълги бързоходни кораби; носовете им бяха издялани във форма на дракони, грифони и вълци, платната им бяха събрани. Вражеска войска беше пристанала на брега. Нашествениците носеха конични стоманени шлемове, чиито широки наличници скриваха по-голямата част от лицата им. В светлината на ранното утро Биатрис различаваше знамената им; на едното беше изобразен червен ревящ дракон, на друго — огромен черен гарван с жълт клюн и крака. Мъжете, срещу които се биеха, се бяха скупчили около едно голямо знаме, изобразяващо воин на златисто-зелен фон. До него високо във въздуха се издигаха кръстове, прикрепени към копия.

Биатрис не разбираше от битки, но виждаше, че защитниците са здраво притиснати. Те отстъпваха към вътрешността, оставяйки след себе си купчини трупове. Пясъкът беше почервенял от кръв, въздухът ехтеше от ударите на стомана в дърво, викове, стонове и пронизителни заповеди.

— Виж — посочи Клотилда с пръст. — Онзи воин зад знаменосеца е граф Бритнот.

Омаяна, Биатрис се втренчи във високия русокос гигант, заобиколен от свитата си, облечена в ризници от железни халки. Някои носеха шлемове, други бяха гологлави. Бритнот жестикулираше, крещеше заповеди, настояваше стената от щитове да не отстъпва.

— Но това е станало преди много години — каза Биатрис.

— Сянка от миналото — отвърна Клотилда. — Сега виж какво ще стане. Наблюдавай внимателно Бритнот.

Графът-великан отстъпи, сякаш искаше да се отдалечи от боя. Заговори забързано на един младеж, коленичил до него. Докато Биатрис гледаше, Бритнот свали нещо от шията си, което проблесна като злато в светлината и го пъхна в ръката на младежа.

— Бритнот дава на Сердик свещения кръст — прошепна Биатрис.

Тя стисна ръце за няколко секунди, забравила собствените си проблеми. Защо Ралф не беше тук! Ако можеше да види онова, което виждаше тя!

— Гледай! — дръпна я Клотилда.

Младежът прикрепи щита на гърба си и с меч в ръка се оттегли от битката и заизкачва хълма към тях. Около врата му висеше красивият кръст. Движеше се право към двете млади жени, без да ги вижда. На Биатрис той й заприлича на Ралф с бледото си лице, чувствена уста и големи, блестящи очи. Очевидно беше изтощен. Ризницата му беше покрита с кръв, драскотини и порязвания покриваха лицето и ръцете му.

Той спря на върха на хълма и погледна назад, движейки безмълвно устни. Биатрис се втренчи в кръста. Беше изящно инкрустиран със странни символи и мотиви, а в центъра му кървавочервен рубин блестеше като жив огън. Сердик хвърли последен поглед на битката и затича надолу по хълма към пътя за Малдън.

— Ела, Биатрис — каза Клотилда, — да го последваме. Те забързаха, без да изпускат от поглед духа на мъртвия войник.

— Случвало ли се е това и преди? — попита Биатрис.

— Разбира се — отвърна Клотилда.

— Тогава ти знаеш къде го е скрил. Клотилда поклати глава.

— Ще видиш. Ще видиш.

Най-после те стигнаха замъка Рейвънскрофт. Изглеждаше толкова познат, толкова обикновен. Но Сердик тичаше нататък, сякаш замъкът не съществува. Пресече рова и изчезна в кулата над него. Те го последваха и откриха, че дворът е пуст, с изключение на един сънлив прислужник, който пускаше кучетата и сестра му, гъсарката, която се готвеше да ги изведе на ливадата. Биатрис забрави за съкровището и изпита дълбока мъка при вида на познатата сцена.

— Не бива да забравяш — каза Клотилда, — че онова, което видя, са форми и сенки от минали събития. Сердик напусна бойното поле и дойде в Рейвънскрофт. Но в деня, когато е умрял, тук не е имало замък, а само поток — там, където сега е крепостният ров и дървена палисада 7 7 Отбранително съоръжение във вид на ограда от дебели греди, които са заострени на върха. — (Бел. ред.) , където Бритнот е лагерувал, преди да настъпи срещу нашествениците. — Тя сви рамене. — Призракът на Сердик идва дотук с кръста и изчезва. Сега знаеш, че съкровището наистина съществува. Намира се някъде наблизо и Ралф би могъл да го открие.