Пол Дохърти - Отмъщението на мъртвата (Загадката, разказана от Писаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

— Младият Ричард? — Етелдреда я зяпна учудено; устата й се отваряше и затваряше като на риба на сухо. — Толкова бързо ли минава времето? В енорийската църква отец Бърнард държа проповед срещу крал Джон.

— Крал Джон ли? Но той е живял преди много години. Старците разказваха за него. Как е преминал през Есекс и изгубил съкровището си в Уош.

— Къде е това? — попита Етелдреда.

— На север — отвърна Биатрис. — Там, където морето залива полята.

Етелдреда кимна.

— Да — прошепна тя. — а аз се удавих в Блекуотър. Бях прелъстена от Саймън, стюарда. — Мъртвите й очи се напълниха със сълзи. — Обеща ми да се оженим. Беше на Майския празник, пиехме ейл. После ме отхвърли и ми се присмя заедно с другите мъже. Избягах от панаира и отидох при реката. Помня само как скочих, водата изпълни носа и устата ми. Дори тогава не ми се искаше да умра. Но те извадиха трупа ми, прободоха с кол сърцето ми и ме заровиха тук, на кръстопътя.

— Защо не се махнеш? — съчувствено я попита Биатрис. — Ела. — И тя протегна ръка.

Етелдреда се извърна.

— Не мога — отвърна тя уморено. — И няма да го направя. Ако остана тук, може би те ще се върнат. Ако чакам достатъчно дълго Саймън, стюарда, той ще мине оттук и аз ще поговоря с него за несправедливите му думи.

Биатрис поклати глава.

— Но това е минало.

Етелдреда отмести поглед към мрака встрани, без да отговори.

Биатрис продължи пътя си. Стигна селската църква „Сейнт Дънстън“ и спря при страничната врата, загледана в гробището. Сега то беше изпълнено с фигури и сенки. Скръбни викове кънтяха като писъци на диви гъски през есента. Тя забърза, уплашена да не бъде задържана между подобните на Етелдреда.

Стигна главната улица, щастлива, че се намира на познато място. Ето я къщата на тъкача Търстън, на Уолтър пивоваря и „Гърнето с мащерка“, пивницата, която се ползваше с лошо име. Капаците й бяха разтворени, песни, светлини и говор разкъсваха мрака. Биатрис спря. Не беше сигурна дали вижда нещата такива, каквито бяха или се бе озовала в миналото. Вратата се отвори и Гудман Уинтроп се измъкна, олюлявайки се, прегърнал с една ръка кръчмарската прислужница, докато с другата бъркаше в мръсния й, дълбоко изрязан корсаж и галеше гърдите й, опитвайки се да я целуне. Жената се изсмя високо и го поведе нанякъде. Гудман Уинтроп беше прекалил с ейла. Ако не беше спътницата му, той щеше да падне по очи. Беше бирник, но беше дошъл без охрана в селото да вечеря сред враговете си. Да не би да си мислеше, че на Майския празник всичко се забравя? Разтревожена, Биатрис последва олюляващата се двойка. От време на време те спираха, за да може Уинтроп да си възвърне равновесието.

— Внимателно, сър! — извика Биатрис.

Мракът около Гудман Уинтроп беше по-тъмен от нощта. Тя затича след него. Той шепнеше мръсотии на ухото на прислужницата и се опитваше да я убеди да отиде с него в замъка. Момичето се преструваше на невинна девойка. Биатрис се почувства едновременно натъжена и виновна. Трябваше да поканят Гудман Уинтроп на тяхното тържество. Все пак, той беше гост на Рейвънскрофт. Трябваше да празнува с тях, а не с тези от градчето; навярно затова се беше почувствал самотен и беше позволил на ейла и обидата да вземат връх над разума му. Двойката спря под табелата на аптекаря.

— Ела с мен — завалено каза Уинтроп. Младата жена се захили.

— Там имам сребро — дрезгаво каза бирникът. — Сребро, което ще зарадва сърцето ти, ако си вдигнеш фустите.

Прислужницата продължи да го води. Биатрис ги следваше, вече сериозно разтревожена, забравила за собствените си несгоди. Стигнаха до началото на една улица. Жената се освободи от ръцете на бирника и отстъпи. Гудман се обърна и протегна ръце.

— Ела тук! — Той се олюля. — Ела при Гудман.

Двамата мъже, които излязоха от улицата, бяха маскирани и с качулки, но дългите им ножове проблясваха в мрака. Биатрис изпищя, но това не промени нищо. Убийците на Гудман вече бяха до него. Той падна на колене със забит нож в гърба, кръв шурна от устата му. После го хванаха за рядката коса и прерязаха оголеното му гърло от ухо до ухо. Той се свлече на калния калдъръм, кашляше и се давеше в кръвта си, а прислужницата и двамата убийци побягнаха в мрака на улицата.

Биатрис се приведе над трупа и го загледа потресена. Гудман беше мъртъв, тялото му вече не помръдваше. Лежеше с отворени очи, после се изправи и излезе от тялото си, както беше станало със самата нея. Поглади жакета си и ръката му хвана камата в колана.