Павел Вежинов - Следите остават

Ако ти дадеш основания да смятаме, че ще се поправиш, нашият съд ще ти даде цялата възможност да живееш, да изкупиш вината си и да станеш нов човек… Някой ден ти отново ще бъдеш свободен и целият този живот, който сега си водил, ще ти се вижда като тежък и страшен кошмар! Някой ден ти ще се срамуваш, че така упорито си се старал да навреждаш на родината си!

Шофьорът мълчеше.

— Добре, аз ще говоря! — каза той внезапно и лицето му потъмня от приток на кръв. — Аз ще кажа всичко, което знам… И без друго играта е пропаднала, няма смисъл да се закопаваш за една пропаднала работа…

— Къде се крият? — настоя полковникът.

— Тук в селището… в квартирата на зъболекаря.

— На зъболекаря? — възкликна директорът. — Това не може да бъде!

Шофьорът го погледна със затаено презрение.

— Те са при зъболекаря! — повтори той вяло.

— И петимата, или Тороманови останаха в София?

— Само трима са… Вие знаете на двамата имената, а третият и на мене не е известен… Тороманови, разбира се, останаха в София, те тук само ще пречат…

— Имат ли оръжие?

— Да, имат автоматично оръжие и няколко бомби.

— А взривните вещества? Шофьорът отново леко пребледня.

— Взривните вещества са в склад номер осем.

— Под земята? — възкликна лейтенант Наумов и избърса несъзнателно с ръка потта, избила по челото му.

Полковник Филипов го погледна строго.

— Моля, не прекъсвайте! Кой пази взрива?

— Никой не го пази — отвърна глухо шофьорът. — Сам се пази! Магазинерът знае, че там има части от компресори.

— За какво е складиран там взривът?

— Знаете за какво! — отвърна шофьорът и облиза пресъхналите си устни.

— Аз добре зная, но трябва да го кажеш и ти!

— Групата трябваше да хвърли във въздуха мините с техните най-важни инсталации…

— …и с хората…

— Да, и с хората…

— За кога бе определен денят?

— Не беше точно установено… Все още търсехме възможност един или двама от групата да проникнат вътре като работници… Но това се оказа необикновено трудно, просто… невъзможно…

— Защо се отказахте от идеята Тороманов да проникне в мините като инженер…

Шофьорът погледна смутено полковника.

— Разбрахме, че няма да го приемат. Тука бдителността е засилена, това е просто невъзможно…

— Оказа се, че не е толкова силна! — каза полковникът. — Щом сте внесли вътре взрива, значи нещо в бдителността куца…

Лейтенант Наумов се изчерви.

— Взрив е друго, а хора — съвсем друго! — отвърна шофьорът.

— Кой има право да влиза в контакт с групата, която сега се крие при зъболекаря?

— Никой освен мене…

— А може би и всеки друг, който знае парола…

— Само аз зная парола…

— А ако ви прехвърлят помощници през границата?

— Това е вече друго… Те са длъжни да я знаят…

— Кажете я! Кажете я пред всички!

Лицето на шофьора отново потъмня от приток на кръв, той едва ли не заекна от усилие, но каза паролата.

— Така! — въздъхна полковникът. — Сега можеш малко да починеш! Стефане, дай му вода и цигари! Ако иска — дай му и малко коняк.

— Коняк? — попита директорът.

— Да, малко, колкото да дойде на себе си!

Полковникът и лейтенант Наумов излязоха от кабинета. Пешо, който през цялото време мълчаливо слушаше разпита, с облекчение въздъхна. Нямаше вече никакво съмнение — тоя път бандитите нямаше да се отскубнат. Въпреки преживяната опасност, въпреки тежкия и задушен въздух в кабинета на директора, сега му се струваше, че диша по-леко, отколкото и да било друг път. През това време директорът на мините някак без желание и едва ли не с отвращение изпълняваше нарежданията на полковник Филипов. Той наля вода в чиста чаша, принесе луксозната кутия за цигари, после извади отнякъде и шише с коняк. Шофьорът най-напред се нахвърли на цигарите, но белезниците му пречеха да запали клечката кибрит. Като се понавъси, директорът му запали цигарата.

— Хубаво ме нареди ти мене! — каза той мрачно. — Да ти имам такова доверие, пък ти като змия в пазва…

— На вас лично нищо лошо не съм направил — измърмори глухо шофьорът. — На вас аз съм благодарен за грижите!

— Хубава благодарност! — кипна внезапно директорът. — Хубава благодарност — да вдигнеш целите мини във въздуха!

Шофьорът наведе безпомощно глава.

— Нямаше как! — въздъхна той. — Те ме държеха в ръцете си!

Пешо едва не изскочи навън — така отвратителни му бяха оправданията на шофьора. След малко в кабинета отново влезе полковник Филипов, но по спо-, койното му лице не можеше да се познае какви решения е взел и какво е намислил да предприеме. Той се отпусна в креслото си, помълча малко, после бавно заговори.