Павел Вежинов - Следите остават

Пред него стоеше колата на бандитите! Той я позна изведнъж, позна силуета и. Вида белега на калника, а по-ясно и по-сигурно от колата позна шофьора — слаб, черен, мълчалив. Като чу стъпките, шофьорът погледна към тях.

Гръм да беше паднал от небето, Пешо пак не би се смаял толкова много. Той стоеше като парализиран, не смееше да направи нито крачка напред. Какво ще търси тук на далечната самотна гара, колата на бандитите? Истинско щастие беше, че шофьорът не гледаше към него, не сваляше тъмните си мрачни очи от полковника.

— Вие ли сте инженер Тошев? — попита шофьорът със спокоен глас?

— Аз съм… Бай Стефан чака ли ни?

— В дирекцията е!

— Малко позакъсняхме — каза полковникът — Всеки ден ли е тъй?

— Тъй е ами… Знаех си, че не трябва да идвам толкова рано…

Без да става от мястото си, шофьорът отвори вратата на колата. Пръв вътре влезе полковникът, след него Пешо. Двамата още не се бяха наместили удобно на седалищата и колата внезапно тръгна — както се стари на Пешо, припряно и бързо. Първата му мисъл бе да съобщи на полковника своето поразително откритие. Но как? Гласно не беше възможно, шофьорът можеше да ги чуе. Освен това огледалцето над кормилото беше нагласено така, че навярно той виждаше цялата вътрешност на колата. Дори Пешо, който продължаваше да стои като замръзнал на мястото си, виждаше от време на време в огледалото студения изпитателен поглед на шофьора, който както преди следеше незабележимо полковника. Шосето, по което се движеха, беше—ново, но доста разбито, колата се тръскаше, но не намаляваше бързината си. По грапавата му повърхност като две светли пътеки бягаха светлините на фаровете, тук-таме се мяркаха самотни дървета, варосани камъни, малки мостове. Местността беше съвсем пуста, по шосето нямаше никакво движение.

Внезапно вътрешната лампа светна. Беше я запалил полковникът.

— Да се огледаме! — каза той шеговито. — Да се видим какви хора сме!

— Ще изтощим акумулатора! — обади се шофьорът сдържано.

— И без това е слаб!

Пешо усети, че полковникът го побутна внимателно по крака и погледна надолу. Полковник Филипов държеше в ръката си цигарена кутия, обърната към бялата опака страна. На нея с неравни разкривени букви бе написано:

„Колата и шофьорът на бандитите?“

Светлината угасна.

— Да! — пошушна едва чуто Пешо в мрака. Полковникът леко потупа Пешо по коляното, сякаш искаше да му каже: „Спокойно! Няма нищо страшно! Спокойно, знам и разбирам всичко!“ Пешо се облегна назад с облекчено сърце, вълна от радост заля гърдите му. Как ли се е досетил? Как е могъл да разбере това, което беше така чудно и необикновено, което никой нормален човек не би могъл да очаква? Той се обърна леко и го погледна. Полковник Филипов гледаше пред себе си с невъзмутимо лице, но нещо в неговата поза подсказваше за тревожна напрегнатост. Пешо отново изтръпна. Какво ли ще се случи? Ще стане ли нещо тук в колата?

Полковник Филипов наистина беше сериозно разтревожен не за себе си, а за момчето. Да, той се беше досетил, наистина се беше досетил! Още преди да тръгне от София, у него се беше зародило неясно и непонятно още подозрение — дали няма да намерят на мините колата на бандитите? При повторната справка се бе оказало, че една от колите, влязла в София през оная паметна нощ, бе именно кола на мините и именно кола с марка „Буик“. Тоя факт, който можеше да бъде съвсем случаен, съпоставен с интереса на Тороманов към мините, вече раждаше известно подозрение. Полковникът не вярваше сериозно в него, но все пак взе Пешо със себе си, за да разпознае, ако стане нужда, колата или шофьора.

И сега полковникът горчиво съжаляваше, че не бе предупредил навреме момчето за възможната среща. Той забеляза ясно как Пешо се смути, усети неговото смайване, видя как бързо и тревожно огледа цялата кола. Описанието, което момчетата бяха дали на непознатия шофьор, съвпадаше с вида на мъжа, който стоеше пред него. Следното нещо бе да погледне калника. Върху него личеше същият белег, за който вече го бяха предупредили! След като влезе в колата, полковникът трескаво се замисли — как да попита Пешо, как да провери? Той написа в тъмното кратката фраза, ловко изигра номера със запалването и угасването на лампата. Ясно? Сега всичко е ясно!

Но почти веднага мислите на полковника взеха друго направление. Дали шофьорът на колата е разбрал кого вози? Това беше напълно възможно. Личността на полковника не беше секретна, той се движеше из града е униформата си и всички, които искаха да го познават, можеха да го видят. Нима той като нелегален деец на партията не познаваше всички началници на политическата полиция и близо две дузини полицейски агенти? Нима не ги познаваха и неговите другари? Сега беше също така напълно вероятно шофьорът—диверсант да познава него! Полковник Филипов беше усетил нещо смутено и изненадано в поведението му, нещо особено в погледа му, което го смущаваше и предвещаваше опасности.