Александра Маринина - Всичко наопаки

В рамките на процедурата по запознаването й подадох ръка и я погледнах в лицето. Да, младичка, свежичка, но изобщо не е на петнайсет. И каквото и да ми разправяте за акселерация, главата си залагам, че е по-голяма, и то значително по-голяма.

Сладурчето с префърцунен жест ми подаде изящната си ръчица и пропя:

— Юля.

Останах като гръмнат. Каква Юля, бе? По-голяма сестра ли? Но Руденко каза, че освен Дана има и син, който сега учи в Англия, а за втора дъщеря и приказка не се е отваряла. Приятелка? Да, най-вероятно.

Изглежда, че муцуната ми в този момент е била много изразителна, защото момичето избухна в смях.

— Ама ти да не помисли, че съм Данка? Да не откачаш случайно? Мигар приличам на хипопотамка?

Много мило. И най-вече — доброжелателно.

— Сигурно си приятелка на Дана?

— Ха, как ли пък не — отново се фръцна Юля. — Данка няма никакви приятелки. На кого е потрябвала тая крава? Братовчедка съм й. Майка ми и вуйчо Миша, бащата на Данка, са брат и сестра. Добре де, защо стоиш? Хайде, ще те заведа при Данка.

Доста път извървяхме. Пътьом се оглеждах, като се опитвах да схвана планировката и поне приблизително да се ориентирам, но почти не ми се удаваше. Впрочем топографията никога не ми е била силна страна. Едно обаче успях да разбера: тук са бухнати луди пари. Вярно, не беше ампир, но всичко — от аплиците до свещниците — беше скъпо и доброкачествено.

Пред една от многобройните врати се спряхме, Юля подръпна дръжката и каза на доста висок глас:

— Данка, отваряй, дошъл е твоят физкултурник.

Мда, не обичаме братовчедката и не сме твърде тактични. Зад вратата се чуха тежки стъпки, меко изщрака ключът в бравата и аз най-сетне видях бъдещата си възпитаничка. Направо ще ви кажа: картината беше ужасяваща. Виждал съм такива фигури в групите с американски туристи, сред които доста често попадат затлъстели от хамбургери и чипсове тийнейджърки. Гледал съм и един симпатичен филм, между другото, също американски, със заглавие „Любовта е сляпа“ — е, сега пред мене застана нещо като главната героиня от тази комедия. Абе, с една дума, който го е гледал, ще ме разбере, а който не е, просто да ми повярва.

— Здравей, Дана — казах тихо. — Може ли да вляза?

Тя мълчаливо отстъпи встрани, за да ми направи път, и аз веднага затворих вратата след себе си. Не знам защо ми се стори, че стройната Юля не бива да присъства на нашата среща.

Огледах се. Просторна, светла стая, но изглежда Дана не спеше тук. Две бюра — обикновено и компютърно, рафтове с книги, музикална стереоуредба, телевизор, две канапета и три фотьойла, с една дума, обстановка за занимания и почивка, но не за нощуване. Сигурно момичето си има и отделна спалня, а това е нейната дневна. В която тя се заключва. Интересно, от кого се заключва? Май освен нея и Юля сега няма други хора вкъщи, в противен случай непременно щеше да ме посрещне някой от възрастните Руденко — все пак съм външен човек, млад мъж, който за пръв път идва в дом, в който има само две беззащитни млади момичета… Може би пък представите ми са провинциални?

— Хайде да поседнем — предложих. — Къде може?

Дана все така мълчешком посочи едното канапе и фотьойлите — сиреч, избери си сам. Избрах един фотьойл. Тя седна на канапето, доста далече от мен, вярно, не на километър, но не и близо, както сяда човек, когато му предстои сериозен разговор. Мълчи, сяда надалече. Какво ли значи това? Страхува ли се от мен? Няма ми доверие? Стеснява се?

— Казвам се Павел, баща ти ме покани, за да се занимаваме с фитнес с тебе. Той смята, че за теглото ти трябва да се вземат някакви мерки. А ти как мислиш? Трябва ли?

Дана сви рамене и отмести поглед. Впрочем излъгах: изобщо не го отмести, а както не ме поглеждаше, така и сега не ме погледна. Странно момиче.

— Питам те, защото ако не си съгласна с Михаил Олегович, ако смяташ, че всичко ти е наред и не ти трябва треньор, аз сега ще си тръгна и няма да се върна. Никой няма намерение да ти натрапва нещо, никой няма да те тренира насила.

Но точно в това не бях напълно сигурен. Михаил Руденко не приличаше на човек, на когото можеш просто да кажеш: не, няма да го направя — и въпросът да се смята за приключен. Очевидно идеята да се наеме треньор за затлъстялата му дъщеря е била лично негова и не е обсъждана с Дана, а момичето просто е поставено пред свършен факт, без изобщо бащата да се съмнява, че указанието му ще бъде прието с радост.

И отново мълчание и вперени някъде встрани очи. Абе, каква е тази работа, а? Тя изобщо смята ли да общува с мен по някакъв начин, или не? И какво правя аз тук в такъв случай?