Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Това не е работата ти, татко. Твоята работа е да се тревожиш за мен.

Вдигнах я на ръце и я качих на конче върху широките си рамене. За мен тя беше най-скъпоценното нещо в света.

— Хлапенце мило, сега вече знаеш всичко. Трябва да свикнеш с тази смърт, защото мисълта за нея ще те преследва до края на живота ти. Но ние двамата сме отбор, нали така? И няма да се предадем. Сега ясно ли ти е?

— Ясно! — каза Лия и продължи да плаче.

— Казала ли си нещо от тези неща на леля Марта?

— Не, защото ти щеше да й вдигнеш скандал. А аз искам да й отида на гости. Татко, защо да не се запозная с моите роднини? — попита тя с невъзмутимото твърдоглавие на преждевременно развито дете.

На следващата сутрин още преди зазоряване Лия допълзя в леглото ми и се сгуши до мен. Жилавото й, гъвкаво като на коте телце се прилепи към гърба ми. Взе да гали косата ми, докато и двамата отново се унесохме. Нямаше нужда от повече думи. Възхищавах се от духа и силата на това дете.

Когато най-накрая се разсънихме, разбрах, че сме се успали, и нежно разтърсих Лия.

— Трябва да ставаме. Днес Мария ще те води на гости у нейното семейство в провинцията.

— Защо не дойдеш с нас? — попита тя, прегърна ме и скочи от леглото.

— Друг път ще дойда — обещах. — Първо трябва да свърша една работа в Рим.

— Мария вече е тук — каза Лия. — Усещаш ли миризмата на кафе?

След като ги изпратих до автобуса за селото на Мария, тръгнах по Виа деи Гюбонари. Още не се бях съвзел от шока, че Лия знае за смъртта на майка си.

Минах през еврейското гето, покрай театъра на Марцел, където един бездомник живееше под почерняла от времето арка в компанията на пълчища от котки. Човекът беше шизофреник, съвсем безобиден и жените от квартала редовно му носеха остатъци от манджите си, които сипваха в една и съща купичка — за котките и за човека.

Пресякох към Виади Сан Теодоро, след това през Пиаца Максимус и градината от рози в подножието на Авентинския хълм. От градината като на длан се виждаха както Максимус, така и Палатинският хълм с порутените си, пръстени на цвят палати, накацали по билото му като полусрутени букви на стара азбука.

Загледах се в онази част на града, която току-що бях прекосил, и по-точно в една пътечка край розите, където можех да проверя дали някой не ме беше проследил. В такива моменти се чувствах ужасно глупашки, но ненадейната поява не Перикле Старачи насред площада и филмовият план на Майк като че ли само потвърждаваха правотата на моята предпазливост.

Измъкнах се от градината на розите и минах край оранжерията, където имаше майки с малки деца и туристи, които се снимаха на фона на Ватикана и Тибър. Отминах „Санта Сабина“ и веднага се шмугнах в един двор, преструвайки се, че разглеждам фрагментите от мозайка в главния кораб на църквата, докато всъщност се оглеждах за онзи безмилостен тип, който при най-малкото невнимание от моя страна можеше да разкрие местонахождението на Джордан Елиот.

Още от първия ден на Кампо деи Фиори разбрах, че Перикле Старачи ме следи, тъй като бях винаги нащрек, и то по-скоро заради Джордан, отколкото заради Лия. „Параноята е още по-мъчителна, когато опасността е истинска, а не въображаема“ — бях писал веднъж на Джордан в картичка от Берген, Норвегия.

Прекосих бързешката площад Кавалиери ди Малта, където беше спрял автобус с американски туристи и разтоварваше преялите им телеса.

След като се уверих, че никой не ме следи, влязох в Бенедиктинската църква на Сант Анселмо. В момента се отслужваше литургия и монасите бяха извисили глас в древни грегориански песнопения. Отправих се към третата изповедалня от лявата страна на църквата. На табелката й пишеше, че изповедникът говори немски, италиански, френски и английски. Изчаках двете италианки, които се прекръстиха на излизане, влязох веднага след тях и коленичих. Свещеникът загаси светлината, което означаваше: край на опрощенията за деня.

— Отче Джордан — побързах да се обадя.

— Джак! — отвърна Джордан. — Отдавна те чакам. От сутринта минаха четирима души. Рекорден брой, ако питаш мен.

— Говори се — прошепнах, — че свят човек от „Сант Анселмо“ го е ударил на живот.

— Не вярвай. Джак, искаш ли да те изповядам?

— Не, благодаря. Още не съм готов за това.

Монашеските гласове отново се извисиха във възхвала на Бога.

— Бог е търпелив, Джак. Той ще почака.

— Не, няма да почака. Защото не съществува. Поне не за мен.

— Това не е вярно. Той съществува за всички нас по различен начин.