Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Джак, едва ли е нужно да казвам, че Лия е чудесно дете. Отлично си се справил.

— Само наблюдавам, Марта. Тя самичка се отглежда.

— Защо не я доведеш у дома?

— Няма да стане, Марта — казах, колкото се може по-внимателно. — Съжалявам.

— Винаги ли си мразил баща ми? — попита тя с любезен тон. — Още от дете ли? Нали живеехме къща до къща.

— Не, намразих го, след като наистина го опознах. Мисля, че всичко започна, когато Шайла се омъжи за мен и той потъна в мирова скръб.

— Той е добър евреин. Имаше основание да скърби.

— Той е много лош човек. Марта, харесваш ли баща си? Шайла, разбира се, не го харесваше.

Марта се замисли.

— Аз го уважавам, Джак. Съжалявам го. Заради всичко, което е преживял.

На изхода пред охраната се спряхме и останахме прегърнати за миг.

— Оценявам постъпката ти, Марта. Това е страхотен жест и аз ти благодаря.

— Надявам се, че това е само началото. Джак, искам Лия да стане част от нашия живот. Освен това мама много държи да се види с теб.

— Благодари й от мое име. Ще си помисля.

— Ти и Шайла! — зачуди се Марта. — Така и не разбрах какво ви свързваше.

— Никой не разбра — отвърнах аз и тя се обърна с лице към непроницаемите погледи на тежко въоръжената охрана.

Върнах се в апартамента и до края на деня останах да работя върху една статия за Венеция и „Грити Палас“.

За да уловя атмосферата на всяка страна, която посещавам, аз непрекъснато се опитвам да превърна носталгията в съчинение, описвайки онова, което местните хора най-много ценят в собствената си страна. Да пишеш за Венеция обаче е голямо предизвикателство. Градът е като опашката на паун, разтворена на фона на Адриатика, а самата безбрежност на сияйното му водно очарование те кара да копнееш за нов таен език с още неизползвани думи. Нетленната красота на Венеция винаги ме е изправяла лице в лице с нищетата на езика. Час след час се опитвах да направя този претъпкан с чужденци град мой и само мой. Опитвах се да видя в него неща, които биха изненадали и самите венецианци.

Когато свърших, напечатах и четирите рецепти, които бях получил от различни главни готвачи във Венеция, и адресирах статията до редактора на „Пътешествия в лукс“ на „Ню Йорк Таймс“. Предадох пратката на портиера и тръгнах пеш към училището, което Лия посещаваше веднъж седмично.

Лия се появи, заобиколена от група деца. Щом ме видя, тя се затича към мен и скочи в обятията ми.

— Леля Марта успя ли да хване самолета? Татко, тя много ми хареса. Толкова неща имахме да си кажем.

— Тя направо те обожава, съкровище. Както и всички останали.

— Попита ме нещо, на което не можах да й отговоря — каза тя, като поехме бавно към къщи.

— И какво беше то?

— Татко, аз еврейка ли съм? — попита Лия. — Марта ми зададе този въпрос, а и равинът — той непрекъснато ни го задава. Равинът никак не е доволен, че ходя на католическо училище.

— Сестра Розария пък не харесва, че ходиш на еврейско училище. Но според еврейските закони ти си еврейка.

— А според теб? — попита тя. — Според теб каква съм?

— Не знам, Лия — признах си, докато пресичахме шумните улици към Тибър. — Особено нещо е религията. Израснах като католик, но църквата често ме е поставяла на мъчителни изпитания. Тя ме нарани дълбоко и ме накара да се страхувам от света. Но пак тя ме изпълни с изумление и вечна възхита от света. Майка ти беше еврейка и се гордееше с това. Тя би искала да те възпитам като еврейка и затова те записах в еврейското училище.

— А ти каква искаш да бъда?

— Какво искам аз, Лия, не е важно. Самичка трябва да си избереш. А онова, което бих искал, е да изучиш и двете религии и да отхвърлиш и двете.

— Те различни богове ли почитат?

— Не, скъпа. Мисля, че и в двете става въпрос за едно и също нещо. Слушай, знам, че един ден горчиво ще съжалявам за тези приказки. Има опасност да израснеш без религиозни корени и когато станеш на осемнайсет, сигурно ще се почувстваш така объркана, че ще навлечеш жълто сари, ще си обръснеш главата, ще припяваш „Харе Кришна“ и ще подрънкваш на дайре насред летището в Атланта.

— Как изглежда Южна Каролина? — попита Лия, за да смени темата.

— Отвратително. Ужасно грозна и потискаща гледка. Винаги нещо смърди, а по земята пълзят гърмящи змии. Според законите й всички деца са роби от деня на раждането си, докато станат на осемнайсет. На територията на щата е забранена продажбата на сладолед и бонбони, а всички деца са задължени да изяждат по два килограма брюкселско зеле на ден.