Пат Конрой - Блус в лятна нощ

Сега, докато гондолата се полюшкваше върху игривите отражения в Канале гранде, аз се помъчих да си спомня дългите й, невидени от мен крака, да извикам в паметта си всяко нейно движение в онова мимолетно царство на плътското съприкосновение, всяко притискане на гърдите й, всеки тласък на бедрата, всеки трепет и въздишка на лумналата й за кратко страст. Не беше промълвила дума — нито на мен, нито на себе си, и самото ни безмълвие ме бе възбудило още по-силно.

Когато се изпразних, викът, който излезе от мен, се сблъска с нейния и силата на звука охлузи езиците ни. Отмалелите ни и потни тела се разделиха и в ушите ни отново нахлу плисъкът на вода, почукването на лодките о пристана, скърцането на опънатите от котви въжета и приливът, който отмерваше ритъма на тежкото ни дишане, докато любовната ни отмала бавно изстиваше. Косата й падна върху гърдите ми, докато лежахме в черната стая.

Ледар ме докосна по бузата с мокри пръсти.

— Давам всичките си пари, за да науча какво си мислиш в момента.

— Бях се замислил за мястото на екзистенциализма в модерната литература — отвърнах.

— Лъжец! — каза тя и игриво ме пръсна с вода от канала. — Не знам за какво се бе замислил, но беше нещо приятно.

— За вечно променящия се живот — казах.

— Така са го построили този град, че веднъж попаднеш ли в него, да не искаш да го напуснеш, нали, Джак? — рече Ледар.

— Не — отвърнах аз. — Още по-хубаво: построили са го така, че човек винаги да има за какво да мечтае.

— Тази красота направо сломява сърцето ми — каза тя.

Докато лежахме в стаята, изведнъж долових шума от стъпки в снега — лек и приглушен. Жената веднага скочи от леглото и постави пръст върху устните ми. Върна се с моя костюм и прогизналите ми обувки, които бе затоплила край някакъв огън. Когато се облякох, тя ме заведе до прага, взе ръката ми и я прокара по невидимото си лице като слепец, който чете любимата си поема на брайл. Сложи маската на лицето си, после моята и отново превърза очите ми с шал. Изведе ме по тесните стълби в снега.

Вървях след нея, нощният студ пронизваше тялото ми, а тя ме водеше към долитащия отдалеч шум, към веселящите се тълпи и началото на Велики пости. Опитах се да й кажа нещо на моя италиански от курса за начинаещи, поисках да узная името й, помолих я да се видим отново, поканих я на вечеря.

Тя само се изсмя и със смеха си ми каза, че смята тайнствеността и безмълвието за най-важните еротични елементи в краткия досег на нашата среща.

Прекосихме един мост и докато я питах дали е родом от Венеция, ръката й рязко се изплъзна от моята. Исках да извикам след нея, но изведнъж проумях, че не знам името й. Свалих шала от маската си и видях, че се намирам на съвършено непознато за мен място, където се кръстосваха четири венециански улици. Заслушах се да чуя нейните отдалечаващи се стъпки, но бягството й бе напълно безшумно. Завъртях се в кръг, но единственото нещо, което видях, бяха други маскирани като мен, които минаваха по моста, някои носеха бутилки вино, други — свещи или фенерчета. Кръстосваха лъчовете им на фона на сипещия се сняг. Гласове пронизваха въздуха от всички посоки, а аз копнеех за тишината на нейното безмълвие.

Опитах да се върна по стъпките си, но това беше Венеция и жената ме бе дарила с толкова, колкото бе пожелала.

Преди да напусна града, отидох да обиколя онзи мрачен квартал край Църквата на йезуитите, където си мислех, че се намира къщата на моята загадъчна любовница. Исках да й благодаря, да я благословя и да извикам името й с цяло гърло. Не бях се любил с жена от смъртта на Шайла. Дълго време тялото ми бе останало затворено и непохватно — до онази снежна нощ във Венеция, когато срещнах жената с маска, която владееше силата на безименната тайнственост и не промълви нито дума.

Години след това изведнъж ми хрумна, че тази жена трябва да е била самата Шайла, която е искала да ми каже, че трябва да живея живота си и да я забравя. Да се маскира и да играе бяха двете най-любими занимания на Шайла.

Когато двамата с Ледар пристигнахме в „Грити Палас“, платих на Джино петдесет хиляди лири. Той целуна ръката на Ледар и й предложи на следващия ден да я разведе с гондолата из по-малките канали безплатно. Отидохме да се преоблечем за вечеря.

Майк вече ни чакаше, когато малко по-късно същата вечер се появихме в „Таверна ла Фениче“.

— Сядайте! Ледар, изглеждаш прекрасно, но с тази рокля могат да те арестуват — каза Майк. — Джак, тук харесва ли ти? Пицариите не са място за тримата мускетари, нали?