Гондолата яхна водите на Канале гранде с гордо изпъната лебедова шия. Ледар седна до мен и ме хвана под ръка. Джино гребеше зад нас с мощни отмерени движения — съвършен синхрон на китките с останалата част на ръката.
— Този град омагьосва действителността — каза Ледар. — Откакто пристигнах, се чувствам като контеса. А сега, както сме се понесли по канала, имам странното усещане, че съм направена от коприна.
— Скоро ще ти се прииска да си направена от пари — отвърнах, — защото скъпотията е такава, че и в рая да живееш, по-евтино ще ти излезе.
— Мислиш ли, че раят е по-красив от Венеция? — попита тя и се огледа наоколо.
— О, ти искаш от мен да знам твърде много.
Спомних си моя престой във Венеция по време на големия карнавал, след смъртта на Шайла, когато трябваше да пиша репортаж за този пир, провеждащ се в навечерието на Велики пости. През най-разгулните часове на онази нощ аз не престанах да се удивлявам на венецианци, които се отдаваха на удоволствията на плътта с такова открито безсрамие, а още на следващия ден щяха смирено да потънат в мрачните радости на благочестивите лишения и себеотрицанието.
През онзи февруари беше завалял сняг и дълбоки преспи, довеяни чак от алпийските проходи, покриваха улиците. Изведнъж се почувствах като дете и заедно с другите туристи започнахме да се замеряме със снежни топки насред Сан Марко. Бях забравил, че южняците изпадат във възторг само при вида на сняг. Той винаги ни изненадва.
Купих си маска и карнавален костюм, за да мога успешно да се смеся с тълпата на този преобразен град.. Хукнах по улиците, като се присъединявах ту към някоя гуляйджийска компания, ту към пиршество, на което не бях поканен, оставяйки се на тълпата да ме води из побелелите от сняг, осветени с факли площади. Смълчан под прикритието на карнавалния си костюм, аз се носех из този бял, осеян със звезди свят, който ми бе така чужд, както и ангелите спасители, изпълнили църковните стенописи.
Тичах по хлъзгавите, сумрачни улички, навлизайки все по-надълбоко в утробата на Венеция. Исках да плача, веднъж да поплача за клетата навеки изгубена Шайла. Мислех, че сълзите ми ще потекат с лекота зад паравана на маската, но отново — за кой ли път — се оказах неправ. След смъртта й нямах време да плача за Шайла, прикривах скръбта си с извинението, че Лия има нужда от силен, а не съсипан баща. Затова уредих тази среща със себе си по време на карнавала и докато навлизах в дебрите на заснежения град, исках да излея всичките си сълзи, които ме задушаваха. Но не пролях нито една, защото духът на този град ме издигна заедно с парцалите от мъгла, които се носеха над водата.
Смешните обувки към костюма ми бяха платнени и краката ми измръзнаха. Красиви жени зад лакирани маски се изсмиваха и разбягваха, щом тръгнех към тях. Уличките на Венеция — клаустрофобично тесни — подчертаваха моя ръст и сянката ми покриваше дворовете — огромна и заплашителна. Край бароковата фасада на Църквата на йезуитите изведнъж се появи жена. Беше сама. Изсмя се, щом ме видя — застинал на място в абсурдния си евтин костюм, — но не избяга като другите. И двамата се засмяхме, като разбрахме, че сме останали сами в тази мрачна част на града.
Жената с маска, облечена в бяло като девица, ме хвана за ръка. Опитах се да кажа нещо, но тя ме спря, като допря пръст до устните ми. Отвръщайки на жеста й, аз прокарах пръст по пълната й долна устна. Тя рязко захапа пръста ми. После стисна ръката ми още по-здраво и ме поведе през сокаци и арки към онази част на града, където кракът ми не бе стъпвал.
Когато влязохме в една уличка, толкова тясна, че двама души не можеха да вървят един до друг, тя метна шала си върху очите ми, завърза го на тила ми върху маската и се изсмя звънливо. Вече напълно убедена, че нищо не виждам, тя продължи да ме води по пътя си, а аз се чувствах като акробат, стъпващ предпазливо по опъната във въздуха жица. Някъде откъм града долитаха гласовете на празнуващите венецианци — далечни и приглушени.
Продължих да я следвам слепешката, оставил се изцяло в нейните ръце. Прекрачихме праг, изкачихме четири реда тесни стъпала. Влязохме в стая и тя свали шала от очите ми; в стаята беше толкова тъмно, че в топлината на съвършения мрак аз не виждах нищо. Чувах само плисъка на водата, която миеше завързаните отвън гондоли.
Усетих как голото й тяло се притисна към мен, устните й потърсиха моите, езикът й трескаво подгони моя и се стрелна навътре в гърлото ми. Устата й имаше вкус на вино и морска вода, на дестилирана женственост. Облизах шията й, гърдите й, а тя ме подбутна към леглото и ме повали върху ухаещите на чисто памучни чаршафи, после започна да разкопчава костюма ми копче по копче. Облиза гърдите ми, изстена и се плъзна надолу по тялото ми. Когато стигна до пениса, тя бързо го пое навътре в устата си с гърлен бълбукащ звук, като гълтач на огън, стигайки до самата крайност на бурлеската на желанието. Игривият й език ме изведе до най-трепетните висоти на оргазма, след което ме пусна и обърна тялото ми върху себе си. Отново се целунахме и аз усетих собствения си вкус. Докато прониквах в нея, почувствах различната сочност на устните й. Знаех, че тя предпочита да запази своята анонимност, че церемонията по демаскирането няма да се състои. Докато се движех вътре в нея, напълно отдаден на забързания ритъм, аз потънах в нощта: нощ, в която сексът разцъфва като диво цвете в тайните кътчета на въображението, когато похотта вие и мучи, позволява си да бъде необуздана, първобитна, животинска, неименувана, както е било в пещерите и горите край светлината на огъня, когато огънят още не е имал име, а тялото вече е било същество, но също без име.
Читать дальше