Пат Конрой - Блус в лятна нощ

— Джак, приеми моите извинения, ако наистина смяташ, че родителите ми прекаляват с темата за Холокоста — сърдито ме сряза Марта. — Но те са преживели ужасни страдания. И до ден-днешен продължават да страдат.

— Но не и толкова, колкото страдаше сестра ти — отвърнах. — Колкото страдаше моята жена.

— Как смееш да ги сравняваш!

— Смея, защото Шайла е мъртва, а твоите родители са още живи, въпреки Холокоста. Доколкото следя резултата, тя печели голямото надбягване.

— Баща ми смяташе, че Шайла никога нямаше да се самоубие, ако се беше омъжила за евреин.

— Така ли? И ти продължаваш да се чудиш защо не пускам дъщеря си при тях?

— Джак, защо Шайла се самоуби? — попита Марта.

— Не зная. Знам само, че в един момент започна да страда от халюцинации, но не искаше да говори за това. Смяташе, че са нещо временно и ще изчезнат. И те изчезнаха, когато скочи от моста.

— Разказвала ли ти е за халюцинациите, които имаше като дете?

— Не. Нито за онези, които е имала като жена. Тя пазеше лудостта си в тайна.

— Джак, аз знам какви са били тези халюцинации.

— Погледнах я право в очите.

— Е, и? Какво очакваш да ти кажа?

— Джак, мама иска да те види — продължи Марта. — Затова съм тук. Мисли, че знае защо Шайла го е направила. Иска да ти каже, но на четири очи.

— Рут — изрекох бавно, сякаш опитвах вкуса на името в устата си. — Рут. Смятах я за една от най-красивите жени в света.

— Вече е остаряла.

— Като ученик бях влюбен в майка ти.

— Да, но всепризнатата красавица на града беше твоята майка.

— Нали е грехота да желаеш собствената си майка. А към твоята аз нямах похотливи желания.

— Мама смята, че са сбъркали, като се опитаха да те лишат от бащинските права над Лия. Направили са го от скръб, ярост и страх. Мама е наясно, както и татко, но той никога няма да си го признае.

— Ела утре да вечеряш у нас — рязко я прекъснах. — Ела и ще видиш твоята племенничка.

Марта взе лицето ми в ръце и ме целуна.

— Освободи Перикле. Повече нямаш нужда от това копеле.

Марта се изчерви, а аз се обърнах към вътрешния двор и отпъдих с ръка частния детектив, който се криеше зад букет цветя.

— Трябва да подготвя Лия за срещата й с част от нейното родословно дърво.

— И още нещо, Джак.

— Казвай бързо, преди да съм се разколебал.

— Мама ми поръча да ти кажа, че тя е убила Шайла и е толкова виновна, колкото ако сама бе натиснала спусъка.

— Защо твърди така? — попитах изненадан.

— Иска тя да ти каже. Лице в лице. Тук или в Америка.

— Остави ме да помисля — казах. — Утре заминавам за Венеция. Можеш да се преместиш в апартамента и да се опознаете с Лия. Моля те, не й казвай за Шайла. Не още. Аз ще реша кога е дошъл моментът да узнае, че майка й се е самоубила.

Като се прибрах, Мария беше задрямала, а Лия спеше в моето легло. При вида на спокойното й лице така се разнежих, че се запитах наум дали всички бащи изпадат в такова умиление пред своите дъщери. Знаех всяка линия и извивка на профила й; за мен той беше таен образец за съвършена красота. Въобще не можех да си представя как ще кажа на това прекрасно дете, че майка й се е самоубила, защото смяташе, че животът не е нищо друго, освен непоносима агония.

Тайната за смъртта на майка й се спотайваше несподелена помежду ни, а това, че бях избрал Рим за място на нашето изгнаничество, съвсем не бе случайно. Красивите мостове над Тибър бяха много ниски и никъде в града не можеше да се убиеш, хвърляйки се в реката.

Откакто се преместих да живея в Италия, бях написал осем статии за Венеция в седем различни списания. Венеция е златна мина за всеки писател пътешественик и аз наистина я обичам, защото тя е единственият град, който се оказа по-красив от предварителната ми представа за него. Това е градът, който ме преобразява, който направо ме екзалтира, щом тръгна из каналите му, търсейки онези неуловими словесни еквиваленти, които ще извикат у вечно невидимия мой читател същото трепетно усещане за приказно вълшебство.

Щом се качих на водното такси, вдишах морския въздух — остра смесица от ветровете на Адриатика и катастрофалното замърсяване, което заплашва самото съществуване на града. Лакираната махагонова лодка заплава по Канале гранде. Нечистотиите и болестите продължават да грозят града. Гондолите, които задминавахме, се поклащаха мечтателно като черни, уродливи лебеди — творения на болезнени кошмари. Слънцето изскочи иззад плътна дига от облаци и аз отново си помислих как във Венеция дори същността на светлината се преобразява. Светлината навсякъде е красива, но само във Венеция тя може да разкрие възможностите си докрай. В родния град на огледалата всеки дворец предизвикателно се кипри край канала и потрепва като снежинка в безброй неуловими водни отражения.