Клей Харви - Черен шепот

— Съжалявам — плахо промълви Уеб. Може би се притесняваше, защото устата му беше пълна с ментови бонбони.

Заседанието приключи с ожесточен спор на тема: трябва ли децата да ядат толкова много бонбони.

Прилепих ухо към слушалката.

— Приключи ли заседанието на щаба?

— Ти като че ли знаеш всичко, което става в къщата!

Отсреща долетя приглушен кикот.

— Ако не знаех какво замислят противниците ми, отдавна да бях в гроба. И утре ли ще пазиш постелята, с бинтован крак и всичко останало?

— Да.

— Е, тогава всичко ще бъде наред. Гледал ли си филма „Зной по пладне“? Припомних си този стар филм, защото се досетих къде е отрасъл Хектор.

— В Мексико?

— Глупости! Никакво Мексико! Отрасъл е в Ел Пасо, Тексас, драги мой храбрецо. Там, където премина и моето детство. Както и на неговите приятели, с които си разменил изстрели в гората. Не, не ме прекъсвай, защото това, което следва, е muy importante 23 23 Много важно, от голямо значение (исп.). — Б.пр. .

— Само че за разлика от мен през повечето от юношеските години Хектор Диас е стискал в ръка пистолет „Матъл Фанър-50“ — този модел тогава беше доста популярен в южните щати. По-късно прочел няколко приключенски романа и решил да си опита късмета като професионален стрелец. Но упорито отказвал да се раздели със старите си револвери и да го замени с модерните автомати. Може направо да се каже, че е побъркан по „Смит & Уесън“. По-точно по образеца от 1958-а. Познаваш ли този модел?

— Разбира се. Четиридесет и първи калибър.

— Личи си, че си познавач. Та именно с такъв револвер Хектор си поддържал формата. Най-често за мишени избирал птиците по блатата. Но поради социални причини му се наложило да се ориентира към „Магнум“. Именно с такъв револвер е стрелял по теб. По-бърз е от пустинния вятър, приятелче. Така че не го предизвиквай. Нищо няма да спечелиш, ако реши да се позанимае с теб. Единственото ти спасение е ти пръв да го гръмнеш. Copmrende? 24 24 Разбра ли? (исп.). — Б.пр.

— Да.

— Има още нещо, Тайлър. Не ме принуждавай да ти повтарям това, което и двамата знаем много добре. Ако успееш да издебнеш Хектор, ще се справиш с него дори и да си с вързани очи. Знам, че те бива. При това доста. Онези четири трупа в гората са предостатъчно доказателство. Но Диас не е просто добър. Той е магьосник. Ако аз трябваше да го ликвидирам, щях да залегна някъде, със снайпер, и то най-малко на четиристотин метра от него.

— Ще запомня тези мъдри думи.

Тя спря за около десетина секунди.

— По дяволите, за какво ли ти приказвам всичко това, като знам, че ще излезеш лице в лице срещу него!

Този път нищо не й отговорих.

— Е? Така ли ще го направиш?

Отново не последва отговор от моя страна.

— Какво ти стана? Онемя ли? — ядоса се тя.

— Трябва да си разменим с него няколко думи.

— Тогава това ще бъдат последните думи, които ще си разменяш с някого.

— Кой знае…

— Е, добре, скъпи, щом така си решил… Само да не кажеш после, че не съм те предупредила!

— Няма. И не мисли, че не оценявам помощта ти.

— А сега можеш да си погукаш с твоята гълъбица. Нищо чудно да ти е за последен път.

— Този съвет наистина ще го последвам.

Тя се захили, преди да добави:

— Уф, м-да, имаше още нещо. Когато излезеш на терена, гледай да стоварваш тежестта на здравия си крак.

— Благодаря, докторе. И преди съм бил раняван. Впрочем, там, в училището, ти също беше ранена. Но това май не ти попречи по-късно да нахлуеш в моята къща.

— Беше само драскотина. От онези, за които не си струва да хабиш антибиотика. Ти какво си въобразяваш? Че само ти можеш да излезеш на лов, преди още да са зараснали раните ти от предишната престрелка?

— Съжалявам, Илоиз. Не исках да те засегна.

Тя пак се изкикоти, но бързо млъкна.

— Тайлър? — попита след продължителна пауза.

— Да?

— Съсредоточи всичкото си внимание единствено върху Хектор. Не му оставяй никакъв шанс, не се увличай в ненужни разговори. Просто го гръмни.

— Ще го гръмна.

— И повече да не съм чула от теб името Илоиз!

След което прекъсна връзката.

Преди да започна да си гукам с гълъбицата, трябваше да свърша една работа с лейтенант Джон Т. Фанър и неговия невъзпитан подчинен — сержант Макдъфи. По простата причина, че тези двамата в момента бяха пред прага на къщата ми. Така че, въпреки късния час, бе невъзможно да не ги поканя в същата тази къща. Отидохме в трапезарията, защото всекидневната беше доста гъсто населена. Щом се настанихме на столовете около масата, Фанър веднага взе думата: