Александра Маринина - Незаключената врата

Възложиха на Ирек да докладва на шефа: все пак беше син на човек, приближен на ръководството — ако нещо се обърка, той най-малко ще пострада. Ирек хем обичаше, хем не обичаше да ходи в дома на шефа. Обичаше, защото наоколо се усещаше миризма на пари и тази миризма сладко го вълнуваше и обрисуваше главната цел в живота му: и той да спечели толкова, за да живее не по-зле. А може би и по-добре. Това не бе съвсем същото като да гледаш разкошни къщи на кино или по телевизията. Онези, екранните къщи, принадлежаха на неистински герои, които може би никога не бяха съществували, а тази къща, шефската — ето я, можеш да я пипнеш, да се разходиш из нея, да седнеш в креслото пред камината. Щом в Русия има хора, на които всичко това е позволено, защо той, Ирек, да не може да бъде един от тях? А не обичаше да идва тук именно защото започваше остро да усеща своята незначителност и отдалечеността си на огромна дистанция от целия този разкош. Шефът обикновено поставяше задачите чрез Шаня, а виж, отчета винаги искаше да чуе лично. И всеки път, когато идваше да се отчита и се качваше по стъпалата на високото стълбище, състоящо се от два полукръга, Ирек изпитваше чувство на въжделение и унижение.

Той страстно искаше да разполага със същото богатство и същевременно ясно разбираше, че ако го има, това далеч няма да стане скоро, а може би и никога. Че кой е той? Пешка, слуга, момче за всичко. И най-важното — неудачник без капчица късмет и съответно безперспективен.

Ирек със сигурност знаеше, че шефът не е най-главният, че има човек и над него, а значи и по-богат. Онзи, главния, той никога не беше виждал и го наричаше наум „боса“, а този — „шефа“, макар че той си имаше не само лично и бащино име, но дори фамилно име, както и прякор — Старпома 2 2 Старпом (рус. съкр.) — старши помощник. — Б.пр. . За разлика от Шанкин-старши, прякорът на шефа беше образуван не от името му, а от една стара случка, когато тоя човек в разправата си с нелоялни членове на групировката смаял своите съучастници с неочакваната си жестокост и направо йезуитското си коварство.

— Ти не си човек — казал му някой тогава, — ти си дявол.

— Нямам чак такива претенции — отговорил той със скромна усмивка. — Естествено не съм дявол, но съм неговият старши помощник.

Та оттогава тръгнало така — Старпома, сиреч старши помощникът.

— Гримира се гадът — процеди през зъби Старпома, след като изслуша доклада на Ирек. — Ръстът и фигурата не могат да се скрият, затова всички ги описват еднакво. Обаче муцуната и прическата си сменя като артист. Я дай още веднъж да видим датите.

Ирек отново отвори бележничето си. Първото появяване било засечено в понеделник, на двайсет и осми май. По-нататък — по дни и часове: къде, при кого, с каква молба. Последното посещение е било на трийсет и първи май, в четвъртък, в десет сутринта. След десет и трийсет никой повече не го бил виждал в Камишов.

— Къде е живял? В частния сектор ли? С хазяите поговорихте ли? — нетърпеливо попита Старпома.

— Не е отсядал в Камишов. Идвал е всеки ден с кола, после си е заминавал. Пообиколихме най-близките населени места — нищо, явно е живял някъде далече — поясни Ирек.

— Колата? — зададе следващия кратък въпрос Старпома.

— Тъмносиня „Нива“.

— Номерът?

— Никой не го е записал. Не е имало нужда, не са обърнали внимание.

— Не делови контакти?

— Няма сведения. — Ирек се стараеше да отговаря кратко и точно: знаеше, че шефът не обича дълги фрази и безсмислени думи, лишени от информация.

— Трябва да има. — Погледът на Старпома натежа и сякаш притисна Ирек към мястото му. — Непременно трябва да има. Откъде може да е научил за момичето? Само от някой местен. Някой го държи в течение, общува с някого от Камишов. И онзи, когото търсим, задължително е трябвало да влезе в контакт с него, когато е пристигнал. Нещо си изтървал, момче, не си събрал всички сведения.

— Изясних всичко, което беше възможно — упорито възрази Ирек. — Нали сам виждате, той е много предпазлив. Дори променя външността си. Не е такъв глупак, че да отиде у приятеля си — след един час целият град ще знае. Ако такъв приятел съществува, той най-вероятно сам е пътувал за срещата, някъде извън Камишов.

Много го беше страх — да възразяваш на шефа си е голям риск, но Ирек с всички сили се бореше с клеймото си на неудачник, стараеше се да пречупи обичайния ход на събитията, в резултат на който отново няма да го похвалят, а само укорително ще поклатят глава, сиреч, синчето на Шаня е същински талисман за липса на късмет — където и да го пратиш, винаги става лошо. И не защото е глупав или несръчен, просто съдбата го е белязала така.