Александра Маринина - Незаключената врата

Всичко започна от мъжа й. Някак неочаквано на професор Чистяков започнаха да предлагат много изгодни договори за цикли лекции в Европа, Съединените щати и Канада, а също и в Япония. Командировките се редуваха една след друга с малки прекъсвания, в семейството се появиха пари, които отначало изглеждаха страшно много. С тези пари най-сетне завършиха започнатия отдавна и спрян по средата ремонт, купиха мебели и техника, сдобиха се с мобилни телефони. От тези промени на Настя й се завиваше свят, а на всичко отгоре в службата стана лошо: любимият й началник полковник Гордеев се пенсионира, навърши шейсет и повече не можеше да остане на работа. Известно време задълженията на началник-отдел изпълняваше неговият заместник Коротков, от горе дълго не изпращаха нов шеф и Настя почти напълно се успокои с надеждата, че в края на краищата на тази длъжност ще назначат именно Юрка Коротков. С Гордеев тя бе работила петнайсетина години и колкото и да напрягаше фантазията си, не можеше да си представи своята работа на това място под ръководството на някой друг. Добре би било да назначат за началник Юрка — вярно, той не е толкова мъдър като Житената питка Гордеев, но все пак Коротков е приятел, свикнала е с него, изяли са една торба сол заедно, разплели са десетки заплетени случаи, изловили са десетки убийци. Юрка е приятел, стар, добър и надежден, под неговото ръководство тя би работила с удоволствие.

Настя още не бе свикнала с тази мисъл и не беше се примирила със загубата на Житената питка, когато дойде съобщение: всеки момент на личния състав на Втори отдел на Московското управление на вътрешните работи ще представят новия ръководител и той изобщо няма да бъде подполковник Коротков.

— Говори ли ти нещо името Афанасиев? — попита я Коротков между жадните глътки горещо кафе, което той по стара традиция непременно пиеше сутрин в кабинета на Каменская.

— Афанасиев ли? Разпространено фамилно име — предпазливо отговори Настя, като прехвърляше мислено всички познати й хора, които носеха това име. — Имаш ли предвид някого конкретно?

— Четирийсет и пет годишен, завършил Юридическия факултет при Московския държавен университет едновременно с теб — уточни Юра.

— Афоня?! Не може да бъде!

— Може — спокойно потвърди Коротков.

— Ама не, Юра, онзи Славка Афанасиев, с когото учихме заедно, беше от Калининград и си замина за там. И изобщо беше абсолютен хаймана, креташе само с тройки.

— Приятелко, между Калининград и Москва няма Берлинска стена и разстоянието не е един милион парсека. Колкото до учението, ти си била отличничка в университета, ама каква полза от това? — ехидно я подкачи той. — За двайсет години човек се променя и към по-лошо, и към по-добро.

Но Настя все още не вярваше. Афоня ще стане началник на мястото на Житената питка? Не може да бъде!

Но все пак това се случи. Полковникът от милицията Вячеслав Михайлович Афанасиев бе назначен за началник на „убийствения“ отдел. Той или не си спомни, или не позна Настя Каменская, във всеки случай новият шеф общуваше с нея точно както с всички останали служители и по никакъв начин не показа, че някога са се познавали. Настя беше много доволна от това обстоятелство: колкото по-далече от началството, толкова по-добре. Защото инак, използвайки старото им познанство, можеше да започне да я вербува за своя поддръжничка и чрез нея да се опитва да въведе в отдела нови порядки или да събира информация за подчинените си. Ха, само това щеше да й липсва!

След седмица-две тя трябваше да признае, че Коротков е бил прав — за двайсет години хората наистина се променят до неузнаваемост. Днес у полковник Афанасиев човек трудно би разпознал тройкаджията Афоня, който бягаше от час, вършеше лудории и обичаше да си пийва бира, вместо да ходи на лекции. Афанасиев правеше впечатление на солиден професионалист. Но то се знае, не беше Житената питка. Изобщо не беше… И тя трябваше да свикне с това.

С една дума, напоследък в живота на Настя Каменская се случиха много нови неща. Мъжът й замина за чужбина, нямаше да си е вкъщи цял месец и тя, за да се разтовари от нервиращата я ситуация с новия началник и новия облик на жилището, реши да се учи да готви. Поне как да е и какво да е. Хем успокоява психиката, хем е полезна работа. Щом й останеха свободни час и половина — два, тя вземаше от рафта една от многобройните готварски книги на Льошка и се опитваше да усвои поредната рецепта. Не може да се каже, че резултатът винаги беше прекрасен, но след няколко експеримента поне в главата й нещата започнаха да се проясняват, най-малкото Настя започна да разбира колко време и как се запържва лукът, за да добие златист оттенък, в какво се състои процесът на пасирането и защо той е необходим за приготвянето на различни сосове, какъв е смисълът на пресяването на брашното, преди да се замеси тесто, и защо е нужно внимателно да гледаш часовника, когато вариш калмари за салата. „Господи, колко е умен! — мислеше си тя всеки път, когато се опитваше да преглътне не твърде приятния резултат от собствените си кулинарни упражнения и с недоумение си припомняше какъв възхитителен вкус бе имало същото това ястие, сготвено от Чистяков. — Колко много неща пази в главата си, колко неща умее! Аз никога не мога да се науча на това“.