Александра Маринина: Незаключената врата

— Ти какво? — учудено попита Руслан, като видя, че тя вади от големия сак маратонките си.

— Докато вие снимате, ние с Тимур ще поиграем пинг-понг — безгрижно отговори Яна.

А, да, пинг-понг. Шофьорът вчера говореше нещо за това, но Руслан бе успял да забрави.

— Пак ли с Тимур? — намръщи се Руслан и Яна едва сдържа своята тържествуваща усмивка. Нищо, нека се потревожи, няма само тя да се измъчва от ревност я!

— Че какво лошо има? — Тя изигра искрено недоумение. — Какво не ти харесва момчето? Мисля, че е много свестен.

— Не разбирам какво общо може да има между вас.

— А ти какво общо имаш с оная Савенич? — парира го Яна. — Ти си журналист, между другото бивш, тя — актриса. Ти си от Кемерово, тя е коренячка московчанка. Но намирате за какво да си побъбрите, човек не може да ви откъсне един от друг.

— Хиляди пъти съм ти обяснявал: ние с Ира се познаваме вече от десет години. Това не е каквото си мислиш… — Руслан пак взе да се ядосва, но днес това не вълнуваше особено Яна. Предстоеше й такъв чудесен ден!

Действието в романа — и съответно във филма — се развиваше отчасти в малък провинциален градец, отчасти в столицата. Снимаха този градец в Подмосковието, но за снимките на някои сцени „сред природата“ изобщо не беше задължително да излизат от Москва, за тях се намериха напълно подходящи места в московските паркове. Например планираха да снимат всички „горски“ епизоди в лесопарка при Тимирязевската селскостопанска академия, а в Соколники смятаха да имитират горски полянки, край на гора и бряг на езеро, както и провинциална танцова площадка и крайпътни заведения на открито.

Снимачната група пристигна в парка, както обикновено, с около четирийсет минути закъснение. Руслан и Яна отидоха точно в определеното време, два часа следобед, и докато дойде Тимур, Яна успя да огледа мястото и да се убеди, че тук наистина няма да бъде скучно. Тя дори намери въпросния ресторант „Теменуга“, за който бе говорил шофьорът, и надникна вътре. Нищо особено, никакъв разкош, а и хора нямаше, в големия салон — нито един клиент, всички маси бяха празни, явно това заведение не беше особено популярно. Яна веднага сподели своите съмнения с Тимур.

— Нещо народът не приижда в твоя прехвален ресторант — скептично заяви тя.

— Какво ли разбираш и ти — позасмя се той. — Народът ще довтаса вечерта. В „Теменуга“ идват такива личности, пред които цяла Москва ходи на пръсти. Ще видиш с какви коли идват тук клиентите.

— Със скъпи ли?

— И още как. Е, ще помятаме ли малко топката?

Времето летеше незабелязано. Поиграха на пинг-понг, поседяха в „Теменуга“, където им сервираха наистина невероятни шишчета от есетра, после Тимур заведе Яна да погледат котките. След като се нагледа на воля на пухкави, гладкокосмести и дори съвсем плешиви котета и на техните родители, Яна разбра какво бе имал предвид новият й познат, когато бе казал, че тук, на изложбата, сякаш камък ти пада от сърцето. Явно неслучайно се смята, че котките поемат върху себе си отрицателната енергия. Душата на Яна се стопли, тя се почувства уютно и дори гадните мисли за отношенията на мъжа й с актрисата Ирина Савенич станаха смътни, размиха се и вече не й действаха като остри болезнени бодвания.

— А сега какво ще правим? — попита тя Тимур, като с тиха радост си мислеше, че снимките по план днес ще са докъм дванайсет, та дори до един през нощта, и колко интересни и приятни неща могат да се поберат в оставащите часове… А когато се стъмни, нейната разходка с Тимур ще стане вече съвсем романтична. Интересно, как ли ще се държи той? Впрочем каквото и да стане, тя, Яна, няма да възрази. Той май каза, че Соколники е неговият роден район. Какво ли означава това? Че е израснал тук? Или че живее някъде наблизо? А щом е така, може би ще му омръзне да се мотаят из парка и ще рискува да покани Яна в дома си на чаша кафе? Естествено тя няма да откаже. И ако Тимур пожелае да се възползва от ситуацията, това дори ще бъде още по-добре. Може би това поне ще я разсее от постоянно гризящата я ревност.

Ремонтираната и обзаведена с нови мебели гарсониера изглеждаше на Настя Каменская като играчка, като нещо неистинско, и тя не можеше и не можеше да свикне с мисълта, че тук трябва да се живее обикновен живот, тоест да се пере, да се чисти, да се готви. Изобщо през последната година тя трябваше да свиква с много неща и като поглеждаше назад, Настя всеки път с ужас усещаше как расте и се задълбочава пропастта между предишната и днешната Настя.