Фридрих Незнанский - Тайните на елита

И любвеобилното куче Найда няма повече да влезе в кабинета, няма да тикне умната си муцуна в дланта му, няма да се разположи на специалното си място близо до дъбовото писалище. Няма повече да изпраща стопанина си на работа и няма да го посреща с радостен лай. Няма я Найда и точно това подкоси Борис Соломонович, а не гибелта на двама души пред очите му или раняването на момичето певица. Дори не и догадката в кого се е целил стрелецът с автомата от белия форд. Макар че Борис Соломонович трябваше да помисли точно по този въпрос…

21 юни

В Покровско-Глебово беше свежо като през пролетта и тази свежест проникваше нахално през затворените прозорци в салона на микробуса „Газела“, създавайки усещането за леката нереалност на ставащото. Хем е като обикновено излизане на местопрестъпление с убийство, хем не е. Навън не тече трудовото пладне на столицата, а сякаш гледаме някаква холивудска боза.

На капитан Владимиров, оперативника от МУР, му писна да съзерцава идеално зелената ливада и той заби поглед в тила на шофьора. Ето сега момчето ще удари спирачките, колата ще се разтърси едно хубаво и точка — пристигнаха, край на видението. Жалко… Капитанът инстинктивно се оттегли назад, но шофьорът не наби спирачките, както правеше обикновено. Тяхната „Газела“ внимателно се приближи до също такава с надпис AMBULANCE и синя снежинка отстрани.

Владимиров бързо скочи на земята, отстрани безцеремонно от пътеката придружаващия ги местен охранител, поклати глава, но миражът не отлетя. Околният пейзаж напомняше Шереметиевския парк, ако графът беше решил да го направи сега, и на практика бе безлюден, ако изобщо може човек да си представи такова нещо.

На няколко крачки от Владимиров на тревата седеше интелигентна немлада дама. Един санитар я крепеше внимателно за раменете, лекарката й правеше инфузия, а едно около петгодишно момиченце вееше на лицето й с дебела книга с английски надпис. Владимиров не успя да го прочете. Зад гърбовете им успоредно на пътя се виеше претенциозна на вид чугунена решетка, висока два човешки боя, която не беше толкова просто да се прескочи, макар че играеше изключително декоративна роля. Паркът се намираше в самия център на комплекса, а доколкото Владимиров успя да разгледа, и отвън, и отвътре мястото изглеждаше повече от внушително. От отсрещната страна на пътя, някъде на двайсетина метра от края му, в съвсем финия воден прах, разпръскван от скрита някъде в тревата пръскачка, трептеше удивително чиста и сочна дъга. Точно под нея сред неземната хубост, на пътечката, посипана с дребен чакъл, имаше четири трупа. По-точно пет — там беше и кучето. Много благородно са се разположили, грациозно, няма друга дума. И много убедително. Отдалеч се вижда: вече нямат нужда от „Бърза помощ“. Може да свестяват впечатлителната свидетелка, за да не излезе, че съвсем на вятъра са дошли. Идилията се допълваше от мирно догарящ форд, все още бял на някои места, спрян на около седемдесет–осемдесет метра отпред на банкета — на самия край на парка, от задната страна на бизнес центъра. Други коли не се виждаха, което не е чудно: както обясни охранителят, докато вървяха от портала към местопроизшествието, тук движението е забранено, трябва да се заобиколи паркът, за да се стигне до бизнес центъра, яхтклуба, до жилищната част или полето за голф. Друго е странно: по думите на същия охранител, сред аборигените и постоянните гости се смята за проява на добър тон не пътуването с кола из територията, а ходенето пеша през парка. Пътечката, на която е станало всичко, е една от местните магистрали. Щом е така, защо тук няма жива душа, ако не се брои полуживата дама с момиченцето?

Лекарката, приключила набързо с инжекцията, заситни към оперативната кола. Изглеждаше съвсем дребна върху огромните си токчета, изящните й обувки потъваха във влажната трева и като изнежена домашна котка, измъкнала се на разходка по първия сняг, тя гнусливо отърсваше краче на всяка стъпка.

— Имаше още двама ранени — каза тя и се обърна към Владимиров, като кимна по посока на загиналите, — средно тежка степен, току-що ги откараха в „Склифосовски“. Арбатова — певицата — и телохранителят.

Старшият на групата, като че ли следовател от Останкинската прокуратура (Владимиров работеше днес за първи път с него и още не беше имал време да се запознаят), изскочи зад гърба му недоволен, че в негово лице не са разпознали шефа, и се нахвърли върху лекарката като ястреб: