Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Защото сряда бе денят, в който чукаше до премаляване Рита — малката темпераментна мексиканка, която работеше в бар „Идеал“. Само че точно днес Рита не беше подръка. Кучката заминала на север чак в Буенос Айрес, за да урежда някакви спорове с роднините си. Така че на Кавело не му оставаше друго, освен да седи в бар „Идеал“ в компанията на топлата бира и наденичките, надървен и разочарован. От години не се бе хранил сам. Винаги беше заобиколен от хората си, от бизнес партньори, както и от красиви женски тела, на негово разположение. Трябваше само да щракне с пръсти. А сега се налагаше да се храни сам през цялото време.

Все едно бе във федералния затвор. Е, може би не съвсем.

Кавело се замисли колко му липсва малката сладка Мариела, с която се бе забавлявал в ранчото. Жалко. Спомни си гладките й като атлаз бедра, едва напъпилите й гърди. Все пак — захили се той на глас — аз бях единственият, който ги е докосвал!

Скоро щеше да завали сняг и нямаше да спре в продължение на месеци. И ще стане още по-трудно да си намира развлечения. Отпи още малко от скапаната аржентинска бира. Усещаше се в капан, натикан в миша дупка. Идеше му да изрита масата. Ако сега си бе у дома, щеше да щракне с пръсти и да има всички жени, които си пожелае. На всякаква възраст. Или да натика дулото на пистолета си в нечие гърло и да чуе нещастника как се моли за живота си. Да, понякога го правеше просто за развлечение! У дома можеше да прави каквото му скимне. Той не бе кой да е, а Доминик Кавело. Електротехника.

Тези скапани потомци на инките въобще нямаха представа кой е.

Кавело се надигна и хвърли на масата няколко смачкани банкноти. Излезе навън и кимна към Луча и Хуан, които го чакаха в рейндж роувъра до отсрещния тротоар. Реши да се поразтъпче до хълма, привил рамене в черното си кожено палто под вледеняващия вятър.

Майната му. Всичко това тук… Гадна работа.

Докато двамата бодигардове го следваха, Доминик Кавело обиколи хълма, зави към пристанището и продължи към улица „Магелан“. Зад него се разлаяха две кучета, докато се боричкаха за остатъците от месото в една консервена кутия, изпаднала от боклука. Много скоро щяха да се сдавят за огризките. Това сега бе неговото развлечение. Извади пистолета си и застреля едното псе. Почувства се по-добре.

После закрачи обратно по улица „Магелан“. Какво друго му оставаше за днес, освен да изпуши една от любимите си пури „Кохиба“ и да се прибере у дома…

Мобилният телефон на Анди иззвъня, но тя не отговори. Знаеше какво означава това повикване.

Обърна се към ниския мустакат продавач в магазина за тютюн, който почти не говореше английски:

— Та казвате, значи, че тези са най-добрите? И са кубински, нали?

— Си, сеньора, най-добрите в целия свят. И си струват цената.

Анди взе припряно двете кутии с пури — „Монте Кристо“ и „Кохиба“. Зачака да чуе звънчето над вратата, сигнализиращо за появата на друг клиент.

Кавело е влязъл в магазина. Нервна тръпка пробяга по гръбнака й. Това не ти е някаква глупава пиеса. Тук не си на сцената, каза си тя. Тук трябва да си спокойна и да се справиш добре. Трябва да си безупречна.

Най-после чу звънчето, последвано от проскърцването на вратата. Тя се напрегна, но не се обърна. Знаеше много добре кой е.

— Но все пак коя марка е по-добрата? — попита настоятелно. — Подарък са за съпруга ми, пък са и много скъпи. Не мога да реша…

— Сеньора, и двете марки са сред най-добрите — увери я продавачът. — Но всичко е въпрос на вкус.

Тя огледа двете кутии.

— Моля ви, помогнете ми да избера.

— Няма да сбъркате нито с едната, нито с другата марка — чу глас зад гърба си. — Но според мен „Кохиба“ са най-добрите пури.

Анди пое дълбоко дъх. Ужасяваше се само от мисълта да се обърне и да застане очи в очи с него. Най-после го направи. Видя мъж в черно кожено палто и шапка от туид. Кавело й се стори малко по-стар, отколкото си го спомняше. Лицето му изглеждаше изнурено и леко измършавяло. Но все още беше същият човек… най-мразеният на света.

— Все едно да избирате вино между „Брунело“ и бургундско. Лично аз предпочитам „Брунело“, а в този случай „Кохиба“. Но Фредерико е прав, всичко е въпрос на вкус.

Продавачът зад щанда кимна.

— Си, сеньор Селетини.

Селетини , мислено отбеляза Анди. Подаде на продавача кутията „Кохиба“.

— Ще взема тези. — Извърна се към Кавело. — Благодаря ви, че ме спасихте.