Ингар Йонсрюд - Виенското братство

Кафа внимателно легна пред етажерката. Загледа се в празния сейф. В праха имаше неясно очертание на пръстен. Край дясната стена нямаше прах. Вътре явно беше имало малка бутилка или съд с големината на медицинско шишенце. Освен това нещо е било подпряно към стената на сейфа. Може би книга? Пари или стари писма?

С химикалка бутна вратата на сейфа. Беше старомоден, с колело в средата. Монтиран беше директно в стената и нямаше следи от разбиване.

Закрачи из хола, а под краката й изпукаха стъкълца. Спомни си звука от падането на Стафан Хейхе. Все едно някой отчупва кълките на току-що опечено пиле. Телефонът иззвъня. Беше Фредрик.

— Спях — каза дрезгаво той. — Чак сега виждам снимката.

— И какво мислиш?

— Той е. Няма и съмнение, че това е Колбайн Име Монсен. Някакви наранявания по тялото?

— Не. Не и видими. Една малка рана на главата. Но висеше от толкова високо, че не можах да видя добре.

— Със сигурност е той. Ще трябва да съобщим на Кос.

Фредрик дишаше тежко.

— Бях горе и го видях. Хейхе — промълви той.

Кафа не отвърна.

— Както и да е. Знаеш къде да ме намериш.

— Бързо оздравяване — каза Кафа.

— Благодаря. Между другото, видях колегите ти.

— Какво имаш предвид?

— Охраната, която пази Хейхе.

Кафа замълча.

— Не — отвърна бавно тя. — Грешиш. Няма никого от ПСС в „Юлевол“. Полицията на Осло е отговорна за охраната.

Фредрик Байер дръпна пердетата. Смрачаваше се. Вечерта настъпваше. Скоро Стафан Хейхе щеше да е единственият пациент в крило 2.

Не му пукаше за сестрата. Не му пукаше за рамото, което пулсираше. За шевовете на коляното му, които се късаха, и топлата кръв, която течеше от крака му и оцветяваше в червено долнището на пижамата му. Не изчака асансьора. Отвори вратите на коридора. Затича се покрай празните стаи на пациенти и миялното помещение. Зави зад ъгъла. В края на коридора пред себе си видя няколко души, облечени в бяло. Вратата към стаята на Хейхе бе отворена. Неохраняема. Извика, изкрещя им. Не го ли чуваха?

Проблясък. Силна, ослепителна жълто-бяла светлина. След това гръм.

Металните дръжки на ковчега напомняха на застинали усмивки. Един обикновен венец бе положен на капака, а от него стърчеше бяла орхидея. Нямаше повече цветя.

Свещеникът беше кльощав и имаше тъжно изражение. Тънкият му глас беше усилен от пращяща уредба. Със затворени очи и скръстени ръце напрягаше силно гласа си и даваше всичко от себе си да надвика органа. Накрая тоновете замряха и той разтвори ръце като пастир. Обходи с поглед трийсетте присъстващи.

— Напуснах. — Кафа се приведе над пейката в църквата. Ароматът й беше дълбок. Богат на феромони. Сложи ръката си до неговата. Инвалидната му количка беше на пътеката. Не искаше да привлича внимание. Седяха на последния ред. Андреас беше седнал пред тях. — Сюне ме помоли да кандидатствам. При вас. — Остави ръката си така. Той сложи своята върху нейната.

— Колбайн Име Монсен. Бог го дари с дълъг живот. Две световни войни. От които последната е оставила дълбоки следи. У него, както у много други. Следи, завинаги белязали Колбайн и неговите близки.

Произнасяше думите с типичните за свещениците остри р-та. Божият служител направи дълга пауза, като през това време гледаше към Герхард Монсен, който седеше най-отпред със сина си, Себастиан Кос, и близначките си.

— Трябва да почитаме нашите герои. Тези, които са направили жертви и са взели правилния, а не лесния избор, когато мракът се е спуснал над страната ни. — Свещеникът погледна нагоре към органа над тях. — Озовал се лице в лице със злото, Колбайн е направил правилния избор. Бил се е за родината си и за своя Бог.

Свещеникът погледна богобоязливо към тавана. Зениците му почти докрай се бяха слели с бялото на очите. Фредрик затвори очи. Пращенето на уредбата отново изкара наяве спомена от свистенето при експлозията.

Много бавно газовата бутилка беше пълнила стаята на Стафан Хейхе с кислород. Изтичането вероятно бе станало няколко часа по-рано. Или дни. В даден момент обаче въздухът е бил толкова наситен с възпламенителния газ, че дори една искра е била достатъчна.

Не беше ясно какво точно е причинило самата експлозия. Електрически удар, може би. Искра от някой от апаратите, които го поддържаха жив. Стаята беше толкова обгоряла след взрива, че техниците не можеха да дадат отговор на този въпрос. Единственото сигурно беше, че стаята бе избухнала секунди преди Фредрик да стигне до нея. Стъкло, метал и трески щяха да го унищожат.