Ингар Йонсрюд - Виенското братство

— Ти си убиец. Убиец на деца. Дали животът ти ще свърши сега или на бесилото, е все едно. Ти ще умреш, Елиас. А името ти ще бъде почернено завинаги.

Изведнъж зад Елиас с пращящ звук се пръснаха няколко колби с течност.

Колбайн инстинктивно се наведе и обходи с поглед пода. Трябваше му някакво оръжие, някакъв предмет, за да държи настрана залитащия полудял мъж. Ето там. Изведнъж го видя. Счупения бастун на Хел Клепшлан. Явно от експлозията беше запокитен нанякъде в стаята. На пречупеното място беше остър като нож. Дръжката от абаносово дърво беше приятно хладна в ръката му.

Елиас се надигна и замахна слепешком наново. Колбайн направи още една крачка назад. Бастунът беше тежък, грапав и твърд. Горещината от стената зад него започваше да става непоносима. Миришеше на изгоряло. Внезапно пламъците го обградиха. Напълно го обвиха.

Раницата! След като беше лежал по гръб в локвата бензин отвън в антрето, сега не само стената гореше. Той самият беше пламнал. Не усещаше болка. Само силна топлина. Колбайн насочи ръка към хълбока си от вътрешната страна на презрамката. С другата хвана раницата и я размаха пред себе си, описвайки дъга. Горящ бензин и тлеещ плат се разлетяха напред. Елиас изкрещя от болка. Колбайн скочи напред с раницата като горящ щит. Уцели Елиас в талията. Елиас падна назад, а Колбайн му се нахвърли отгоре. Колбайн натика платнената раница в лицето му и мъжът зарева от болка. След това го удари с бастуна. Треските западаха по пода. Елиас хвана раницата и я захвърли.

Лежаха лице в лице. Цялата лява половина на лицето на Елиас беше обгорена. Под ухото му почернялата кожа се къдреше като парче пергамент. Очите му обаче си бяха същите. Силни, врящи и мразещи. Въпросителни.

— Елса — прошепна Колбайн. — Елса се казваше дъщеря ми. Като майка си.

Погледите им се срещнаха за последен път. Колбайн вдигна бастуна. Пронизваше и уцелваше. Пронизваше и уцелваше. Отново и отново.

Мрак и тишина. Спокойствие.

Колбайн Име Монсен висеше зловещо от стръмната скала на около три метра от върха и също на толкова от пропастта под него.

Не беше вярно, че е гол. Тялото беше по долнище на пижама и висеше с главата надолу. И именно долнището на пижамата се беше закачило за предпазителната мрежа по скалата и се беше усукало около глезените му. Като плувец, скочил от трамплин, с отпуснати надолу ръце и увиснал старчески пенис. Кафа не можа да отмести поглед от гнусния тънък член с опънат препуциум, който бе навит около сбръчканата като орех глава на пенис.

— Сигналът е подаден от един шофьор — каза полицайката до нея. Посочи някаква кола край пътя. — Той разказва как мъжът паднал от храста там горе. Полетял надолу и… така де, закачил се е.

Въпреки че Кафа никога не беше виждала стареца на живо, тънката кожа на мехури, белезите от изгаряния по главата и гърдите, обезобразеното ляво ухо и кривият нос бяха достатъчни, за да бъде сигурна. Мъжът, който висеше над тях в здрача насред наклона на улица „Мосевайен“ с изглед към остров Юлвьоя и плажа Нурстранд, беше старият герой от войната. Направи снимка и я прати на Фредрик.

— Работата тук е почти привършена. Чакаме само камион със стълба — каза полицайката.

— Паднал… — каза учудено Кафа. — Сам?

Полицайката кимна.

— Така казва свидетелят. Но… станало, разбира се, много бързо. А и свидетелят е шофирал и е внимавал за пътя.

Оттук до къщата на Колбайн Монсен в Ламбертсетер беше по-малко от километър. Колегите й продължаваха да разпитват хората горе, но засега никой не бе видял да изнасят Монсен от къщата му. Никой не бе забелязал Бьоре Дранге.

Тя гледаше към мъжа на скалата. Очите му бяха затворени, а от главата му течеше струйка кръв.

— Хубаво — каза бързо Кафа. — Обадете ми се, ако се появи някой, който е видял нещо.

Полицайката я спря.

— Вие не трябва ли да… си вземете отпуска? Или някаква почивка. — Тя посочи многозначително надутата устна на Кафа и посинелите й нос и бузи.

Кафа се опита да се усмихне.

— Изглежда по-зле, отколкото е — изфъфли тя и избърса слюнката, събрала се в ъгълчето на устните й.

Къщата на Колбайн в края на сателитното градче Ламбертсетер бе обвита в мрак сред овощните дръвчета. Жълтата ограничителна лента беше единственото видимо доказателство за смъртоносната битка, в която бяха участвали с Фредрик. В антрето почувства, че се намира в дом, който вече не принадлежи на никого. Без душа. Като собственика край улица Мосевайен. Къде ли е бил Колбайн през това почти цяло денонощие след изчезването си? Преди да дойде тук, тя бе спряла на върха на склона. Беше заградена гориста местност. Между пътя и пропастта преминаваше двойна железопътна линия. Как, по дяволите, Дранге беше успял да замъкне един стогодишен мъж дотам и да го хвърли в храсталака? Тя внимателно обходи малката къщичка. Все още цареше същият хаос от предния ден. В кабинета имаше окървавени книги и списания, разпилени по пода. Кървава следа водеше от кабинета към хола. Кръвта на Фредрик.