Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Имах приятел, който се казваше Джордж Ъндъруд — отбеляза Томи.

— И аз познавах Ъндъруд, но не и Оувъруд.

— Мъж или жена? — попита Томи с нараснало любопитство.

— Момиче, мисля, че се казваше Роуз Ъндъруд.

— Роуз Ъндъруд — повтори замислено Томи, заслушан в звученето на името. — Не ми се струва, че двете имена си подхождат. — Помълча малко, после добави: — Трябва да се обадя на електротехниците. Бъди много внимателна, Тапънс, иначе може да се нараниш, ако кракът ти попадне в някоя дупка.

— Ако последиците са фатални, това естествена или неестествена смърт ще бъде?

— Ще бъде смърт от любопитство — отвърна й Томи. — Нали знаеш поговорката, че любопитството не води към добро.

— А ти съвсем ли не си любопитен? — попита го тя.

— Не виждам причина. Какво имаме за десерт?

— Пудинг със сладко.

— Е, Тапънс, трябва да призная, че обядът беше много вкусен.

— Радвам се, че ти хареса.

— Какъв е онзи пакет до задната врата? Да не би да е виното, което поръчахме?

— Не, луковици.

— О! Луковици значи — изненада се Томи.

— Лалета. Луковици на лалета. Ще си поговоря със стария Айзак за тях.

— Къде смяташ да ги посадиш?

— Покрай пътеката в градината.

— Бедният старец, изглежда така сякаш всеки миг ще умре — рече Томи.

— Съвсем не — възрази Тапънс. — Той е много издръжлив. Знаеш ли, установих, че с градинарите е така. Те достигат върха, когато са над осемдесет. Ако наемеш някой силен и млад човек на около трийсет и пет, който ти казва, че винаги е искал да работи като градинар, можеш да бъдеш напълно сигурен, че не става за нищо. Единственото, което може да върши, е да откъсне някое изсъхнало листо от време на време, а когато го накараш да свърши нещо, ти обяснява, че сезонът не е подходящ. Пък аз съм от хората, които не са съвсем наясно кой сезон за какво е подходящ. И може да ме измами. Но Айзак е чудесен. Той разбира от всичко. В пакета трябва да има и луковици на минзухари. Чудя се дали са ни ги изпратили? Ще отида да проверя. Днес градинарят ще дойде и ще си поговорим.

— Добре, може и аз да се присъединя към вас.

Срещата между Тапънс и Айзак бе много приятна. Разопаковаха луковиците и се впуснаха в обширна дискусия къде ще е най-добре да ги посадят. Първо, ранните лалета, които трябваше да се покажат в края на февруари. После онези с островърхите листенца и накрая по-късните лалета, които цъфтяха през май и началото на юни и Тапънс ги намираше за изключително красиви. Тъй като стъблата им бяха в странен пастелнозелен цвят, двамата се договориха да ги посадят в по-закътана част на градината, за да може да ги бере и да прави букети за вазите в дневната, които да предизвикват завистта на гостите. Освен това, така щяха да внушават естетични възприятия в търговците, които им доставят продукти от магазините.

В четири часа Тапънс приготви пълна кана със силен чай, сложи на подноса захарница с бучки захар и каничка мляко и покани Айзак в кухнята да се ободри преди тръгване. Сетне отиде да потърси Томи.

„Предполагам, че е задремал някъде“ — каза си Тапънс, докато влизаше от стая в стая. С радост установи, че вече няма пирони, зловещо стърчащи от пода.

— Всичко е наред, мадам — успокои я електротехникът. — Вече няма нужда да внимавате, като ходите. Поправихме всичко. — После добави, че на следващия ден ще започнат работа в другата част на къщата.

— Надявам се, че наистина ще дойдете — усмихна се Тапънс. — Да сте виждали мистър Бересфорд?

— Имате предвид съпругът ви? Мисля, че е на горния етаж. Като че ли изпусна нещо. Май беше тежко, като че ли книги.

— Книги?! — възкликна Тапънс. — Не бих допуснала!

Електротехникът продължи работата си, а Тапънс се качи и влезе в стаята, която сега бе превърната в библиотека за детски книжки.

Томи стоеше на последното стъпало на една стълба. Около него на пода бяха разпръснати книги, а по лавиците имаше празни места.

— Ето къде си бил — каза Тапънс. — А се правиш, че не те интересуват. Май доста книги си прегледал. Разбъркал си всичко, което така старателно бях подредила.

— Много съжалявам — извини се Томи, — но… просто ми се прииска да поразгледам.

— Намери ли други книги, в които да има подчертани букви с червено мастило?

— Не, не намерих.

— Колко досадно.

— Сигурно само Александър го е правил, Александър Паркинсон — рече Томи.

— Да, един от многото Паркинсонови.

— Трябва да е бил мързеливо момче, въпреки че е доста досадно да подчертаваш по този начин буквите. Така или иначе няма допълнителна информация за Джордан.