Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Животът е труден, нали? — отбеляза Тапънс. — Много съжалявам, Беатрис, но съм убедена, че ти сама трябва да вземеш решение. Ако не можеш да се довериш на приятелката си…

— О, ама тя не ми е приятелка. Аз просто често влизам в този магазин. А тя е приказлива и ми е приятно да си говоря с нея. Само толкова. Не ми е приятелка. Струва ми се, че е имала неприятности на предишната си работа. Казваха, че прибирала пари от нещата, които продавала.

— В такъв случай на твое място не бих направила нищо — каза Тапънс с малко рязък тон.

Твърдостта в гласа й накара Анибал да дойде, за да разбере какво става. Той отново се разлая срещу Беатрис и се опита да се пребори с прахосмукачката, която за него очевидно бе един от главните му врагове. „Не обичам тази прахосмукачка — ръмжеше той. — Иска ми се да я ухапя.“

— О, тихо, Анибал. Спри да лаеш. Да не си посмял да хапеш — скара му се Тапънс. — Боже, ужасно закъснявам! — Тя забързано излезе.

— Проблеми — промърмори си Тапънс, докато слизаше надолу по хълма по Орчард Роуд. Всеки път, когато вървеше по тази улица, си мислеше дали името 3 3 orchard — овощна градина. (англ.) — Б. пр. й идва от това, че някога къщите са имали овощни градини. Сега никъде не се забелязваха такива.

Мисис Барбър я посрещна радостно. Поднесе й еклери, които изглеждаха много вкусни.

— Чудесни са! — възкликна Тапънс. — От „Батърби“ ли ги взехте?

„Батърби“ беше местната сладкарница.

— О, не, леля ми ги направи. Тя приготвя превъзходни сладкиши.

— Еклерите се правят трудно — отбеляза Тапънс. — Аз никога не съм успявала да ги направя.

— Трябва да използвате точно определен вид брашно. Мисля, че в това се крие тайната им.

Дамите пиха кафе и се разговориха за трудностите при приготвянето на някои домашни ястия.

— Онзи ден мис Боланд спомена за вас, мисис Бересфорд.

— Така ли? Боланд?

— Тя живее до къщата на викария. Фамилията им отдавна живее в селото. Разказа ни как е идвала тук като дете и как с нетърпение очаквала следващото си идване, защото в градината имало чудесно цариградско грозде и сливи ренклот. В днешно време човек не може да намери никъде такива сливи. По пазарите може да види нещо подобно, но те съвсем нямат същия вкус като ренклота.

Дамите продължиха разговора си на тема плодове за това как сега те нямат вкуса на едновремешните плодове, такъв какъвто си го спомнят от детството си.

— Един от чичовците ми имаше в градината си такива сливи — рече Тапънс.

— Да не би да е онзи чичо, който е бил свещеник в Анчестър? Отец Хендерсън е живял там със сестра си. Нейната история е много тъжна. Един ден яла кейк с ким и едно парченце направило белята. Задавила се, започнала да кашля, кашляла, кашляла и накрая починала. Тъжно, нали? Наистина много тъжно. Един от братовчедите ми почина по подобен начин от задушаване, но от агнешко. Изглежда може лесно да стане. Има хора, които умират от хълцане, защото не могат да спрат. Не знаят старото стихче, което трябва да се казва, като задържаш дъха си. — И тя го изрецитира въодушевено. На Тапънс обаче й прозвуча като една безсмислена скоропоговорка.

— Мога ли да говоря с вас за момент, мадам?

— О, Боже! — промърмори си Тапънс. — Нови проблеми?

Тя слизаше по стълбите от библиотеката, като изтупваше праха от дрехите си. Беше облечена в най-хубавите си сако и пола и към тях смяташе да добави една шапка с перо, за да отиде на чай. Бяха я поканили няколко нови приятелки, с които се бе запознала на разпродажбата в „Белият слон“. Помисли си, че сега не е моментът да изслуша новите проблеми на Беатрис.

— Ами… не, не, не е точно проблем. Просто нещо, за което си помислих, че може би ще искате да знаете.

— О! — въздъхна Тапънс, все още подозирайки, че става дума за проблем под прикритие. Тя внимателно слезе долу и каза: — Сега точно бързам, защото ще ходя на чай.

— Става дума за момичето, за което ме питахте. Казваше се Мери Джордан, нали? Само дето те казаха, че може да е Мери Джонсън. Знаете ли, имало е една Белинда Джонсън, която работила в пощата, но било много отдавна.

— Да. И е имало един полицай, който се е казвал Джонсън. Нали така ми каза?

— Така, така. Една моя приятелка, казва се Гуенда, нали знаете магазина, в който на единия край е пощата, а в другия край се продават пликове, пощенски картички и разни такива неща, преди Коледа дори и чаши…

— Да — каза отегчено Тапънс, — магазинът на мисис Гарисън, нали?