Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Добре де — съгласи се Томи. — Признавам, че е така. Ти имаш проблем, аз имам проблем, ние и двамата имаме проблеми. — Той въздъхна и излезе.

Тапънс бавно слезе по стълбите, като клатеше глава. Анибал се спусна към нея с надежда, размахал опашка. Очевидно очакваше награда за тази бурна радост.

— Не, Анибал — смъмри го Тапънс. — Вече беше на разходка. Получи си сутрешната порция.

Анибал сякаш се опитваше да я убеди, че тя греши и той изобщо не е излизал.

— Ти си един от най-ужасните лъжци — рече Тапънс, уловила настроението му. — Беше на разходка с татко.

Анибал направи втори опит, който целеше да демонстрира, че едно куче може да има още една разходка, ако стопанката му погледне на въпроса по друг начин. Разочарован, че усилията му отиват напразно, той слезе по стълбите и продължи да лае високо. Явно искаше да покаже, че възнамерява да захапе къдрокосото момиче, което беше завладяло прахосмукачката. Не обичаше прахосмукачки, а освен това никак не му харесваше, когато Тапънс говореше дълго с Беатрис.

— О, кажете му да не ме хапе! — проплака Беатрис.

— Няма да те ухапе — успокои я Тапънс. — Само плаши.

— Мисля си, че някой ден ще го направи — продължи да мърмори Беатрис. — Между другото, мадам, дали мога да поговоря с вас за момент?

— Искаш да кажеш…

— Ами… виждате ли, мадам, имам проблем.

— Така си и знаех — въздъхна Тапънс. — И какъв ти е проблемът? Впрочем чувала ли си дали в тази къща е живял някой с фамилията Джордан?

— Нека да си помисля. Джордан… ами… не мога да си спомня. Имаше едни Джонсънови и имаше… о, да, един от полицаите се казваше Джонсън. Както и един от пощальоните. Джорж Джонсън. Беше ми приятел — ухили се тя.

— Никога ли не си чувала за някоя си Мери Джордан, която е починала?

Беатрис доби озадачен вид. След кратък размисъл тя поклати глава и се върна отново към собствените си грижи.

— За моя проблем, мадам…

— О, да. Твоят проблем.

— Надявам се, че нямате нищо против, че ви питам, мадам, но, виждате ли, намирам се в странно положение и не ми харесва…

— Не можеш ли да ми го кажеш по-бързичко — подкани я Тапънс. — Трябва да тръгвам. Канена съм на матине.

— О, да. При мисис Барбър, нали?

— Да. А сега кажи какъв е проблемът ти?

— Ами… палтото. Такова хубаво палто. В магазина на Саймъндс. Влязох, пробвах го и ми стоеше чудесно. Е, има малко петънце на единия пеш, близо до подгъва, но то не ме разтревожи. Както и да е… ами… ъъъ…

— Е какво?

— Ами заради него не беше много скъпо и си го купих. Дотук всичко беше наред, но когато се прибрах вкъщи, открих, че на етикета пише шест лири, вместо три и седемдесет, колкото ми поискаха. Е, мадам, виждате ли, не исках да постъпя непочтено, но не знаех какво да направя. Върнах се обратно в магазина, като взех палтото със себе си. Реших, че ще е по-добре да го върна и да обясня, че не бих могла да постъпя подло. После момичето, което ми го продаде, едно много приятно момиче, казва се Гладис, не й знам фамилията, много се разстрои. Аз й казах: „Няма нищо, ще доплатя.“ Тя обаче каза, че вече го е маркирала. Разбирате ли какво имам предвид?

— Да, струва ми се, че разбирам — кимна Тапънс.

— И тогава тя ми обясни, че ще й създам неприятности.

— Защо ще й създадеш неприятности?

— Ами и аз не разбирам. Продадоха ми го за по-малко, отколкото струва и аз го върнах. Не разбирам с какво й създавам неприятности. Тя ми каза, че ако някой прояви подобно невнимание и не забележи точната цена, написана на етикета и продаде нещо на грешна цена, ще си изпати.

— О, не мисля, че ще стане така — заяви Тапънс. — Смятам, че си постъпила правилно. Не виждам какво друго би могла да направиш.

— Да, обаче май не стана така. Тя вдигна такава врява, разплака се и въобще… така че аз си взех палтото. А сега не зная дали съм измамила магазина или… не зная какво да правя.

— Аз наистина мисля, че съм твърде стара, за да давам съвети как човек да постъпи, защото в днешно време в магазините всичко е толкова странно. Цените са странни и всичко ми изглежда трудно. Но ако бях на твое място и мога да платя остатъка, е, тогава бих дала парите на онова момиче, как й беше името, Гладис. Тя може да ги сложи в касата или да измисли нещо друго.

— Не съм сигурна дали искам да постъпя така, защото, виждате ли, тя може да си ги прибере. Искам да кажа, че няма да й е трудно да го направи. Така и мен ще забърка. Като че ли и аз ставам крадла, въпреки че Гладис ще е тази, която ще е взела парите. Не мисля, че мога да й се доверя. О, Боже!