Мими Лат - Адвокати и престъпници

— Хей, забрави си копията — извика той и тръгна към ксерокса.

Тя светкавично се обърна и се втурна да го изпревари. Сърцето блъскаше като чук в гърдите й. Един господ знае какво ще направи, ако вниманието му бъде привлечено от текста! Ръцете й грабнаха купчина бели листа и бързо покриха оригиналния документ.

— Ето, взех си ги — задъхано рече тя. — Хайде да си тръгваме!

В погледа му пролича нещо странно.

— Надявах се, че ще се наспим заедно…

— Не, много съм уморена.

По челото му пробягаха дълбоки бръчки, очите му станаха подозрителни.

— Избягваш ли ме?

На лицето й се появи пресилена усмивка.

— Как можеш да си помислиш такова нещо, скъпи?

Трябва ми време, трябва ми малко време, пропищя един глас в съзнанието й.

— Знаеш ли какво? — погледна го все така усмихната тя. — Защо не отидеш у дома? Нали си носиш ключа?

— Да.

— Много добре. Аз ще отскоча до пощата да изпратя едни документи и веднага се прибирам. Но ще те моля да вземеш такси. Не бих си простила, ако нещо ти се случи по пътя.

Той понечи да протестира, но тя запуши устата му с длан.

— Настанявай се удобно, направи си питие. — В усмивката й имаше нещо победоносно. — И няма да усетиш кога ще бъда при теб!

— За какво ще ходиш в пощата?

— Трябва да изпратя едни инструкции на моята приятелка Рейчъл Шулмън… Нали я помниш, разказвала съм ти за нея… Идната седмица й предстои да защитава човек, обвинен в убийство, и тя направо умира от страх.

— Не можеш ли да сториш това утре?

Кейт погледна часовника си и поклати глава:

— Тя вече ме чака… Моля те, Чарлс! Защо поне веднъж не направиш така, както искам аз?

— Добре — кимна той, после я сграбчи в прегръдката си. Устните му се впиха в нейните с такава сила, че я оставиха без дъх.

Тя се остави в ръцете му. Отвърна на целувката, но умът й беше другаде. Моля те, Господи, проплака тъничък глас в съзнанието й. Моля те да се намери някакво разумно обяснение за всичко това! Дълбоко в себе си обаче съзнаваше, че само истината може да я задоволи. Страшната истина, която се боеше да погледне в очите.

Нещо чукна по стъклото и Мадлин подскочи. Какво беше това? Потисна желанието си да изкрещи и пипнешком потърси пеньоара си. В същия момент откъм вратата на долния етаж се разнесе ясно почукване. Кой би могъл да я търси по това време?!

Включи осветлението и се насочи към дневната. Пристъпи към входната врата и надникна през шпионката. Господи, та това е Гари! Какво търси тук?!

— Мадлин, отвори — сякаш усети присъствието й той. — Дойдох да ти се извиня!…

— Махай се! — гневно извика тя.

— Моля те, дай ми възможност да ти обясня…

— Не! Махай се!

— Цяла нощ ще седя на прага ти. Не зная как другояче да ти покажа колко много съжалявам… Готов съм да направя каквото пожелаеш!

— Желая да не те виждам никога повече!

— Ако не ми дадеш шанс да изкупя вината си, не виждам защо трябва да живея… — Гласът му бавно заглъхна.

— Не говори глупости! — тръсна глава тя и уви полите на дрехата около тялото си. — Ще си тръгнеш ли, ако ти простя?

— Да.

— Много добре, прощавам ти. А сега си върви!

— Отвори и ми го кажи в лицето. После си тръгвам. Няма да те преследвам, след като не ме искаш.

— Окей. Но не те каня , ясно? Ще си останеш на верандата, ще се извиниш и ще си тръгнеш! Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя дръпна резето, превъртя ключа и открехна вратата. Гари стоеше на верандата с натикани в джобовете на якето ръце, лицето му беше нещастно като на бито кученце.

— Моля да ме извиниш, Мадлин — промърмори той, а зелените му очи умолително проблеснаха. — Имаш пълното право да ми се сърдиш. Искам просто да ти кажа, че съжалявам много за болката, която ти причиних…

— Добре. Сега си върви — изгледа го хладно тя. — И иди да се прегледаш.

— Защо?

— Защото си болен.

Ръцете му се стрелнаха напред с такава бързина, че тя дори не ги видя.

— Не аз съм болният! — изкрещя той. — Нима забрави кой от нас крещеше искам го целия, искам го целия ?! — Гласът му се разнесе надалеч в тихата нощ, тялото му я избута навътре.

Мадлин замръзна от ужас. Този човек с очевидни психически отклонения успя да влезе в къщата й!

— Искам веднага да си тръгнеш! — повиши тон тя и рязко се дръпна назад.

На лицето му се появи злобен израз, ръцете му я стиснаха още по-здраво.

— Първо ще ми отговориш на един въпрос! — изръмжа той. — Не ти ли беше поне мъничко приятно, когато си натиках оная работа в задника ти?