Кати Райкс - Пепел от кости

Беше чудесно. Но никога не успявах да почерпя съучениците си в училище.

През лятото след смъртта на татко навърших осем години. Мама ми подари розова кутия за бижута, която освен това свиреше и от нея изскачаше балерина. Хари нарисува с пастели семеен портрет, две големи и две малки фигури, приличащи на клечки. Пръстите им бяха разперени, сякаш бяха хванати за ръце, но никой не се усмихваше. Баба ми подари книгата „Ан от фермата Грийн Гейбълс“.

Въпреки че баба приготви за традиционния пикник обичайния какаов сладкиш, пържено пиле, варени скариди, картофена салата, фаршировани яйца и бисквити, тази година следобедното посещение на увеселителния парк беше отменено. Хари слънчаса, а мама получи мигрена, така че останах сама на плажа и се зачетох в приключенията на Ан с Марила и Матю.

В началото не я забелязах. Тя сякаш се сливаше с белия шум на прибоя и птиците, но когато вдигнах поглед, стоеше на по-малко от два метра от мен, сложила тънките си ръце на кръста.

Огледахме се преценяващо, без да продумаме. По ръста й предположих, че е година-две по-голяма от мен, въпреки че талията й бе по детски неоформена и нищо не надигаше отпред избелелия й бански.

Посочи с пръст книгата ми и заговори първа:

— Ходила съм там.

— Не си — възразих аз.

— Виждала съм английската кралица.

Вятърът развяваше тъмната й разрошена коса, повдигаше и спускаше кичури, сякаш беше купувач, който се чуди коя панделка да си купи.

— Не си — повторих и веднага се почувствах глупаво. — Кралицата живее на едно място, наречено Лондон.

Момичето отметна къдриците от очите си.

— Бях там. Grandpere 1 1 Дядо (фр.). — Б.пр. ме вдигна, за да мога да виждам.

Говореше английски с непознат акцент, не беше типичният за Средния Запад носов изговор, нито удължаването на гласните, характерно за Югоизточното крайбрежие. Поколебах се, не бях сигурна.

— Как изглеждаше?

— Носеше ръкавици и светлолилава шапка.

— Къде беше това? — попитах скептично.

— В Тракади.

В ушите ми на осемгодишно момиченце, гърленото „R“ прозвуча чуждоземно и вълнуващо.

— Къде е това?

— En Acadie. 2 2 В Акадия. — Става дума за поемата на Хенри Лонгфелоу „Еванджелин, приказка за Акадия“, публикувана за пръв път през 1847. — Б.пр.

— Никога не съм го чувала.

— „Това е вековна гора. Шепот на борове и ели“.

Примижах, не знаех какво да кажа.

— Това е стихотворение — поясни тя.

— Ходила съм в художествената галерия в Чикаго — отвърнах аз, усещайки, че трябва да спомена нещо също толкова интелектуално, колкото поезията. — Там има много известни картини, като тези на хората в парка, нарисувани с точици.

— Живея при леля и чичо — съобщи момичето.

— Аз съм на гости на баба — не споменах Хари и мама.

Нито Кевин. Нито татко.

Някой беше хвърлил фризби, което падна в пространството между момичето и океана. Видях как едно момче се наведе, взе го и го хвърли отново.

— Не можеш наистина да отидеш в „Грийн Гейбълс“ — отбелязах аз.

— Напротив, можеш.

— Но то не е истинско.

— Истинско е. — Момичето ровеше пясъка с големия пръст на крака си.

— Днес имам рожден ден — съобщих го, защото не се сещах какво друго мога да кажа.

— Bonne fete. 3 3 Честит празник (фр.). — Б.пр.

— Това на италиански ли е?

— На френски.

В училището ми в Бевърли се преподаваше френски — предмет, въведен от сестра Мари Патрик, гореща почитателка на този език. Въпреки че познанията ми се свеждаха до малко повече от bonjour 4 4 Добър ден (фр.). — Б.пр. , усещах, че езикът, който ми говори момичето, въобще не звучи като този на учителката ми от първи и втори клас.

Самота ли беше това? Проява на любопитство? Или може би бях готова да слушам всичко, което ме откъсваше от голямата мрачна къща на баба? Кой би могъл да каже? Хванах се на играта.

— Принцът беше ли с нея?

Момичето кимна.

— Как изглежда онова място… Тракади?

Прозвуча като „Трак-а-дей“.

Тя сви рамене.

— Un beau petit village. Хубаво малко градче.

— Аз съм Темперанс Бренан. Викай ми Темпи.

— Еванджелин Ландри.

— Аз съм на осем.

— А аз на десет.

— Искаш ли да ти покажа подаръците си?

— Харесва ми книгата.

Настаних се обратно на стола си. Еванджелин седна на пясъка до мен и скръсти крака. В следващия един час разговаряхме за Ан и онази известна ферма на остров Принц Едуард.

Така започна приятелството ни.

В следващите четирийсет и осем часа след рождения ми ден се разрази буря. През деня небето беше или тъмносиво, или зеленикавосиво на цвят. Поривите на вятъра носеха дъжда и той се лееше по прозорците на бабината къща.