Кати Райкс - Пепел от кости

С детската си интуиция усещах някакво странно безпокойство при тези семейни събирания и нарастващо нетърпение, породено от тъжните събития в живота ни. Посещенията се бяха превърнали в бдения, изпълнени с неудобство, но абсолютно задължителни, защото Майкъл Терънс беше от рода им и проблемът с вдовицата и децата трябваше да бъде разрешен по подобаващ начин.

Смъртта внесе промени и в моето социално обкръжение. Децата, които бях познавала през целия си живот, сега ме отбягваха. Когато случайно се срещнехме, те забиваха погледи в земята. Неудобно ли се чувстваха? Объркани ли бяха? Или се страхуваха, че могат да се заразят? Повечето просто стояха настрани.

Мама не ни беше записала да ходим на излети, така че с Хари прекарвахме дългите горещи дни сами. Четях на сестра си приказки. Играехме на различни игри, разигравахме куклен театър или отивахме до Ълсуърт, за да си купим комикси и кока-кола.

През тези дни върху нощното шкафче на мама се оформи цяла аптека. Когато беше на долния етаж, внимателно разглеждах шишенцата с бели капачки и прецизно изписани етикети. Разклащах ги. Взирах се през жълтата или кафеникавата пластмаса. Видът на миниатюрните капсули предизвикваше особен трепет в гърдите ми.

В средата на юли мама взе решение. Или може би баба Лий го направи вместо нея. Чух, когато мама съобщи новината на братята и сестрите на татко. Те я потупаха по ръката. „Може би така е най-добре“ — казаха те, а гласовете им звучаха… как? Облекчено? Какво разбира едно седемгодишно момиченце от нюанси в интонацията?

Баба пристигна в деня, в който в двора ни поставиха табела. В калейдоскопа от спомени, които се въртят в главата ми, виждам как слиза от таксито — възрастна жена, слаба като плашило, с изпъкнали кокалчета на ръцете и кожа, суха като на гущер. През онова лято беше на петдесет и шест години.

След седмица вече бяхме натъпкани в крайслера, който татко беше купил, преди да стане ясна диагнозата на Кевин. Баба караше колата. Мама седеше до нея. Ние с Хари бяхме отзад, а разделителната линия от пастели и играчки очертаваше териториалните ни граници.

След два дни пристигнахме в къщата на баба в Шарлот. Двете с Хари бяхме настанени в спалнята на горния етаж. Стените бяха облепени с тапети на зелени райета. Дрешникът миришеше на нафталин и лавандула. Двете с Хари наблюдавахме мама, докато закачаше роклите ни на закачалки. Зимни рокли за ходене на празненства и на черква.

— Колко дълго ще останем, мамо?

— Ще видим. — Закачалките потракваха.

— Тук ли ще ходим на училище?

— Ще видим.

На следващата сутрин на закуска баба попита дали бихме искали да прекараме остатъка от лятото край океана. Хари и аз вдигнахме поглед от купичките си с корнфлейкс и се вторачихме в нея. Стояхме като ударени от гръм, не можехме да повярваме колко бързо се променя животът ни.

— Разбира се, че искате — отговори тя.

„От къде на къде знаеш какво бих искала да направя и какво не? — помислих си аз. — Ти не си на мое място.“ Разбира се, баба беше права. Обикновено така ставаше. Но не това беше най-важното. Още едно решение беше взето и аз бях безсилна да го променя.

Два дни след пристигането ни в Шарлот нашата малка компания отново се настани в крайслера. Баба караше, мама спеше. Събуждаше се само когато свистенето на гумите подсказваше, че пресичаме някоя пешеходна пътека.

Тя надигна главата си от облегалката. Не се обърна към нас. Не се засмя и не изрече напевно „Поулиз Айлънд, ето ни, идваме!“, както правеше в отминалите, по-щастливи времена. Просто се отпусна назад.

Баба потупа мама по ръката, абсолютно същият жест като на роднините ни от семейство Бренан.

— Всичко ще бъде наред. — Гласът й беше нежен, говореше провлачено, съвсем като дъщеря си. — Вярвай ми, Дейзи, всичко ще бъде наред.

И след като срещнах Еванджелин Ландри за мен всичко беше наистина наред.

Така беше и в следващите четири години. Докато Еванджелин изчезна.

Родена съм през юли. За едно хлапе това е и добро, и лошо.

Тъй като прекарвах всички лета в Поулиз Айлънд, във вилата на семейство Лий, обикновено празнувахме рождения ми ден с ходене на пикник, а след това — с разходка в лунапарка „Веселият Делфин“, който се намираше на крайбрежната улица на Мъртъл Бийч. Обичах да ходя в увеселителния парк. Особено удоволствие ми доставяше влакчето. Стисках дръжките, докато кокалчетата на ръцете ми побелееха. Влакчето се движеше нагоре-надолу, наляво и надясно по тесните релси, сърцето ми блъскаше силно, а току-що изяденият захарен памук се връщаше обратно в гърлото ми.