Агата Кристи - Неочакваният гост

Беше малко преди полунощ в една мразовита ноемврийска вечер и къдели мъгла закриваха части от тъмния, ограден от двете страни с дървета, тесен селски път в Южен Уелс недалеч от Бристол Чанъл, откъдето някаква сирена за мъгла механично издаваше своя тъжен вой през определен интервал от време. Сегиз-тогиз в далечината се чуваше кучешки лай и печалният вопъл на нощна птица. Немногото къщи по протежение на шосето, което беше малко по-добро от черен път, отстояха на около половин километър една от друга. На един от най-тъмните си участъци пътят правеше завой, минавайки покрай красива триетажна къща с голяма градина отпред и точно на това място колата заседна, като предните й колела хлътнаха в канавката отстрани на пътя. След два или три опита да се измъкне с форсиране от нея, шофьорът изглежда реши, че няма полза да упорства и двигателят замлъкна.

Минаха минута-две, преди да излезе от колата, като затръшна вратата след себе си. Беше набит мъж с русолява коса на около тридесет и пет години, облечен като за излизане в дебело сако от туид, тъмен балтон и с шапка на главата. Използвайки фенерче, за да намира пътя си, той внимателно пое към къщата през ливадата, спирайки се на средата й, за да разгледа елегантната фасада на сградата от осемнадесети век. Къщата изглеждаше потънала в съвършена тъмнина, когато той наближи френски прозорец на тази й част, която беше с лице към него. След като се обърна да огледа ливадата, която беше прекосил, и пътя от другата й страна, той отиде право до френския прозорец, прокара ръка по стъклото и надникна вътре. Тъй като не можеше да долови никакво движение във вътрешността, почука на прозореца. Отговор не последва и след кратка пауза той почука отново, доста по-силно. Когато разбра, че от това няма полза, опита дръжката. Вратата незабавно се отвори и той неуверено влезе в една стая, потънала в мрак.

Вътре се спря отново, опитвайки се сякаш да долови някакъв звук или движение. После извика:

— Хей! Има ли някой тук?

Осветявайки с фенерчето си стаята, която се оказа приятно обзаведен кабинет, чиито стени бяха опасани с лавици книги, той видя в средата й привлекателен мъж на средна възраст в инвалидна количка. Мъжът беше с лице към стъклените врати, а връз коленете му имаше одеяло. Той, изглежда, се беше унесъл в сън, както си е седял.

— О, здравейте! — каза неканеният гост. — Не исках да ви стресна. Много съжалявам! Всичко е заради тази ужасна мъгла! Колата ми изскочи от пътя и заседна в една канавка, а аз нямам никаква представа къде се намирам. О, и прозореца съм оставил отворен! Толкова съжалявам! — Като не спираше да се извинява, той се обърна, отиде до френския прозорец, затвори го и дръпна завесите. — Някъде трябва да съм се отклонил от главния път — обясни той. — Час и нещо въртях из тези заплетени коларски пътища!

Отговор не последва.

— Спите ли? — попита неканеният гост, като отново се обърна към мъжа в инвалидната количка. Тъй като пак не получи отговор, той освети с фенерчето си лицето на седящия в количката мъж и изведнъж рязко спря. Човекът в количката нито отвори очи, нито помръдна. Когато неканеният гост се наведе над него, побутвайки го по рамото, сякаш за да го събуди, тялото му се наклони напред и тежко се отпусна в инвалидния стол.

— Мили Боже! — възкликна човекът с фенерчето. Той се спря нерешително за миг, без сякаш да знае какво да предприеме, но после, осветявайки стаята, откри до една врата електрически ключ и тръгна натам, за да го щракне. Лампата на бюрото светна. Неканеният гост остави фенерчето си върху него и заобиколи човека в инвалидната количка, като го гледаше втренчено. Съзирайки още една врата с електрически ключ до нея, той прекоси стаята, за да го щракне и по този начин запали лампите върху две ниски масички, разположени на подходящи за целта места. После се накани да отиде при човека в количката, но се сепна, защото едва сега внезапно забеляза една привлекателна руса жена на около тридесет години, облечена в рокля за коктейл и сако в същия тон, да стои в ниша с книги в срещуположния край на стаята. Ръцете й бяха отпуснати безжизнено до тялото и тя нито се помръдна, нито проговори. Изглеждаше така, сякаш се стараеше да сдържи дори дъха си. За миг настъпи тишина, докато те се гледаха втренчено един друг. После мъжът проговори.

— Той… той е мъртъв! — възкликна той.

Съвършено безизразно жената отговори: