Агата Кристи - Неочакваният гост

Той се обърна, за да погледне отново трупа.

— Не — отговори той, поклащайки глава. — Боя се, че няма надежда да заприлича на самоубийство.

Той отиде до инвалидния стол и остана загледан за момент в тялото на Ричард Уоруик, след това попита:

— Предполагам, че си е служил с дясната ръка?

— Да — отговори Лора.

— Да, боях се, че е така. Във всеки случай не би могъл да се застреля под такъв ъгъл — заяви той и посочи лявото слепоочие на Уоруик. — Освен това няма следи от обгаряне. — Замисли се за секунда-две и после добави: — Не, стреляно е от известно разстояние. Самоубийството е напълно изключено. — Той отново помълча за миг, преди да продължи: — Но, разбира се, стават и злополуки. В края на краищата, би могло да се е случило точно това.

След продължителна пауза той започна да пресъздава онова, което беше намислил.

— Значи да допуснем, например, че съм пристигнал тук тази вечер. Както всъщност си беше. Че съм нахълтал слепешката през онзи прозорец. — Той отиде до френския прозорец и се направи, че влиза опипом в стаята. — Ричард си е помислил, че съм крадец и е дал напосоки един изстрел. Е, това изглежда много правдоподобно, имайки предвид бойните му подвизи, за които разказахте. Тогава аз се приближавам до него — и Старкуедър отиде бързо до трупа в количката — … и извивам пистолета настрани…

Лора припряно го прекъсна:

— А той е гръмнал при вашата схватка… нали?

— Да — съгласи се Старкуедър, но веднага се поправи. — Не, не става. Както казах, полицията бързо ще установи, че с пистолета не е стреляно от толкова близо. — Той премисли отново ситуацията и после продължи: — Добре, да речем, че веднага съм му отнел оръжието. — Поклати глава и разпери безпомощно ръце. — Не, и това не става. След като съм му отнел пистолета, защо, по дяволите, ще трябва да го убивам? Не, боя се, че звучи наивно — въздъхна той и после реши: — Добре, да се спрем на убийство. И просто, и ясно. Но убийство от външен човек. Убийство от някой непознат или непознати.

Той прекоси стаята, отиде до френския прозорец, вдигна завесите и погледна навън, сякаш търсеше нещо, което да му подскаже друго решение.

— А ако е бил, да речем, истински крадец? — предложи услужливо Лора.

Старкуедър се замисли за миг и после каза:

— Е, предполагам, че би могло, но ми се вижда прекалено нереално. — Той помълча за миг, сетне добави: — Ами някакъв враг? Навярно звучи мелодраматично, но от това, което ми разказахте за съпруга си, той ми прилича на човек, който би могъл да има врагове. Прав ли съм?

— Ами… да — отвърна Лора бавно и колебливо. — Предполагам, че Ричард би могъл да има врагове, но…

— Оставете засега „но“-тата — прекъсна я Старкуедър, изгаси цигарата си в пепелника на масата до инвалидната количка и отиде до канапето, на което седеше тя. — Кажете ми всичко за враговете на Ричард. Предполагам, номер едно ще е онази мис… нали се сещате, с тресящия се задник — жената, по която той е стрелял? Но не бих допуснал, че от нея може да излезе вероятен убиец. Както и да е, надявам се, че тя все още живее в Норфък и би било малко пресилено да приемем, че ще си вземе билет, за да дойде в Уелс за един ден, да го гръмне и да се прибере. Кой друг? — настоя той. — Кой друг може да му е имал зъб?

Лора се поколеба. Стана, разходи се напред-назад и започна да разкопчава сакото си.

— Ами… — започна тя предпазливо. — Имаше един градинар преди около година. Ричард го уволни и отказа да му даде препоръка. Човекът се държа много арогантно и отправи множество заплахи.

— Какъв е той? — попита Старкуедър. — Някой местен?

— Да — отвърна Лора. — Беше от Ланфечън, на около седем километра оттук. — Тя свали сакото си и го преметна отстрани на канапето.

Старкуедър се намръщи.

— Вашият градинар не ми се вижда много подходящ — каза той. — Можете да се обзаложите, че си е седял у дома и си има едно хубавичко алиби. Ако ли пък няма алиби или има такова, което само жена му може да потвърди, нищо чудно бедният човечец да бъде обвинен в нещо, което не е извършил. Не, това не е добре. Трябва ни някой враг от миналото, който да не може да бъде издирен лесно.

Лора бавно се разхождаше из стаята, опитвайки се да мисли, а Старкуедър продължи:

— Какво ще кажете за някого от времето, когато е стрелял по тигрите и лъвовете? Някой от Кения, Южна Африка или Индия? На място, където полицията да не може да провери толкова лесно.

— Само да можех да се сетя за нещо такова — рече безпомощно Лора. — Ако само можех да си спомня! Да си спомня нещо от разказите, които Ричард ни е разправял по онова време!