Агата Кристи - Неочакваният гост

— „Вратата се отваря и вътре влиза неканеният гост“. — Тя леко потръпна. — Тази фраза винаги ме е плашила, когато бях малка. „Неканеният гост“! — Тя отметна глава назад, поглеждайки неочаквания си посетител и изведнъж нервно възкликна: — О, защо просто не позвъните на полицията и не приключим с тази работа?!

Старкуедър отиде до трупа в инвалидната количка.

— Още не — каза той. — Навярно малко по-късно. Може ли да ми кажете защо сте го застреляли?

Когато заговори, в гласа й отново се прокрадна иронична нотка:

— Мога да ви дам няколко напълно задоволителни причини. От една страна той пиеше. Пиеше извънредно много. От друга — беше жесток. Непоносимо жесток. Мразех го от години. — Виждайки острия поглед, който Старкуедър й отправи при тези думи, тя ядно продължи: — О, какво очаквате да ви кажа?

— Мразели сте го от години? — промърмори Старкуедър сякаш на себе си, сетне погледна замислено трупа. — Ала тази вечер… се е случило нещо особено, нали? — попита той.

— Напълно сте прав — отвърна натъртено Лора. — Тази вечер наистина се случи нещо особено. Затова… взех от масата пистолета, който стоеше до него и… и го застрелях. Беше съвсем просто. — Тя хвърли нетърпелив поглед към Старкуедър и продължи: — О, какъв смисъл има да говорим за това? И без друго накрая ще трябва да позвъните в полицията. Няма никакъв изход от тази работа. — Гласът й заглъхна, когато повтори: — Никакъв изход!

Старкуедър я погледна от другия край на стаята.

— Не е толкова просто, колкото си мислите — отбеляза той.

— Защо да не е? — попита Лора. Гласът й прозвуча уморено.

Старкуедър тръгна към нея, говорейки бавно и натъртено:

— Не е толкова лесно да направя това, за което настоявате — каза той. — Вие сте жена. Една много привлекателна жена.

Лора му хвърли пронизващ поглед.

— Това има ли някакво значение? — попита тя.

Гласът на Старкуедър звучеше почти весело, когато отговори:

— Теоретически не, разбира се. Но на практика — да.

Той занесе балтона си до нишата, сложи го върху креслото, върна се при тялото на Ричард Уоруик и се загледа в него.

— О, това е някакъв рицарски жест — отбеляза Лора с безразличие.

— Е, ако предпочитате, наречете го любопитство — отвърна Старкуедър. — Бих искал да зная всичко около тази работа.

Лора помълча за миг, преди да отговори. После рече само:

— Вече ви казах.

Старкуедър бавно, като хипнотизиран, закрачи около инвалидната количка, в която беше трупът на Лориния съпруг.

— Казахте ми навярно голите факти — призна той. — Ала нищо повече.

— И ви предложих своите напълно задоволителни причини — отговори Лора. — Няма какво повече да добавя. Във всеки случай защо трябва да вярвате на онова, което ви казвам? Бих могла да си съчиня каквато си искам история. И без друго разполагате единствено с моята дума, че Ричард беше жесток звяр, че пиеше, че съсипа живота ми… и че го мразех.

— Мисля, че последното мога да го приема безрезервно — рече Старкуедър. — В края на краищата има известни факти, които го потвърждават.

Той отново се приближи до канапето и я погледна.

— И така да е, все пак това е малко крайно, не смятате ли? Казвате, че сте го мразели от години. Защо тогава не го напуснахте? Така несъмнено би било далеч по-просто.

Гласът на Лора звучеше колебливо, когато отговори:

— Аз… аз не разполагам със свои пари.

— Скъпо мое момиче — рече Старкуедър, — ако можехте да докажете, че е бил жесток с вас, че е бил пристрастен към алкохола и всичко онова, което ми казахте, щяха да ви дадат развод… или дори само раздяла без официален развод… и тогава щяхте да получавате издръжка или както там го наричат.

Той млъкна в очакване на отговор.

Затруднена да даде такъв, Лора се изправи, прекоси стаята и отиде до масата, за да остави чашата си, като продължаваше да стои с гръб към него.

— Имате ли деца? — попита я Старкуедър.

— Не… не, слава Богу! — отвърна тя.

— Добре, защо не го напуснахте тогава?

Смутена, Лора се обърна към любопитния си събеседник.

— Ами… — започна най-после тя, — аз… видите ли… сега ще наследя всичките му пари.

— О, не, няма — осведоми я Старкуедър. — Законът не позволява на човек да се облагодетелства в резултат на престъпление. — Той пристъпи към нея и я попита: — Или пък сте си мислили, че…? — Той се поколеба и след това продължи: — Какво бяхте намислили?

— Не зная за какво говорите — отвърна му Лора.

— Вие не сте глупава жена — каза Старкуедър, като я погледна. — Дори и да бяхте наследили парите му, при доживотен затвор те едва ли щяха да са ви от полза.