Агата Кристи - Неочакваният гост

— Ричард пиеше твърде много — каза най-после. — И, разбира се, него ден също беше пил.

— Чаша шери? — подсказа й той.

— Чаша шери! — повтори мисис Уоруик и горчиво се изсмя. — Той пиеше страшно много. И тогава беше пил… страшно много. Онази гарафа там… — Тя посочи гарафата, която стоеше на масата с креслото до френския прозорец. — Всяка вечер я пълнеха догоре, а на сутринта почти винаги беше съвсем празна.

Инспекторът седна на табуретката, поглед на мисис Уоруик и тихо каза:

— Значи мислите, че синът ви е бил виновен за катастрофата?

— Разбира се, че беше виновен — отговори тя. — Никога не съм се съмнявала в това.

— Но е бил оправдан — припомни й инспекторът.

Мисис Уоруик се изсмя.

— Онази сестра, която беше с него в колата, онази Уорбъртън — изсумтя тя. — Предана на Ричард до глупост. Предполагам, че хубавичко й е платил за показанията й.

— Знаете ли това със сигурност? — рязко я попита инспекторът.

Тонът й прозвуча също толкова рязко, когато отговори:

— Не зная, но сама стигнах до това заключение.

Инспекторът отиде до сержант Кадуолъдър и взе бележника му, а мисис Уоруик продължи:

— Казвам ви всичко това сега — рече тя, — защото вие търсите истината, нали? Искате да сте сигурен, че бащата на момчето е имал достатъчно солидни подбуди, за да се реши на убийство. Е, по моему, това е така. Само дето не мисля, че след толкова време… — гласът й постепенно заглъхна и настъпи тишина. Инспекторът вдигна поглед от бележките, които изучаваше.

— Снощи нищо ли не сте чули? — попита я той.

— Знаете ли, аз малко недочувам — отговори бързо мисис Уоруик. — Разбрах, че нещо не е наред чак когато до стаята ми долетяха гласове и шум от стъпки. Слязох долу и младият Жан каза: „Ричард е застрелян. Ричард е застрелян!“ Отпърво си помислих… — Тя прокара ръка през очите си. — Помислих си, че е някаква шега.

— Жан е по-малкият ви син? — попита инспекторът.

— Не ми е син — отговори мисис Уоруик. Той бързо я погледна, а тя продължи: — Разведох се със съпруга си преди много години. Той се ожени повторно. Жан е син от втория му брак. — Тя направи пауза, след това поде: — Всъщност звучи по-объркано, отколкото е в действителност. След като и двамата му родители умряха, момчето дойде да живее тук. Ричард и Лора точно се бяха оженили. Лора винаги е била много добра с доведения му брат. Беше му нещо като по-голяма сестра.

Тя млъкна и инспекторът използва възможността пак да насочи разговора към Ричард Уоруик.

— Да, разбирам — каза той. — А сега, колкото до сина ви Ричард…

— Обичах сина си, инспекторе — отвърна мисис Уоруик, — но не съм била сляпа за недостатъците му, повечето от които се дължаха на злополуката, която го направи инвалид. Той беше горд човек, обичаше да живее на открито и да води живот на инвалид за него беше унизително. Нека просто кажем, че от това не стана по-добър.

— Да, разбирам — отбеляза инспекторът. — Бихте ли казали, че семейният му живот бе щастлив?

— Нямам никаква представа — отвърна мисис Уоруик, като с тона си съвсем ясно показа, че не желае да разговаря на тази тема. — Има ли още нещо, което искате да знаете, инспекторе? — попита тя.

— Не, благодаря ви, мисис Уоруик — отговори инспектор Томас. — Но сега бих желал да поговоря с мис Бенет, ако е възможно.

Мисис Уоруик се изправи и сержант Кадуолъдър отиде да й отвори вратата.

— Да, разбира се — каза тя. — Мис Бенет. Наричаме я Бени. Тя е човекът, който най-добре може да ви помогне. Много е способна и практична.

— Отдавна ли работи за вас? — попита инспекторът.

— Да, от много отдавна. Грижеше се за Жан, докато беше малък, а преди това ми помагаше и с Ричард. О, да, грижеше се за всички ни. Много всеотдаен човек е Бени. — Тя кимна в знак на благодарност към сержанта, който стоеше до вратата и излезе от стаята.

Сержант Кадуолъдър затвори вратата облегна се на нея и погледна инспектора.

— Значи Ричард Уоруик бил пияница, а? — отбеляза той. — Знаете ли, че и преди съм чувал такива неща за него. Както и за всичките тези пистолети, въздушни пушки и карабини. Ако питате мен, май му е хлопала дъската.

— Възможно е — отвърна лаконично инспектор Томас.

Телефонът иззвъня. Инспекторът зачака сержанта да вдигне слушалката и многозначително го погледна, но Кадуолъдър, забил нос в записките си, отиде бавно до креслото и седна, очевидно глух за телефонния звън. След като почака малко, инспекторът разбра, че мислите на сержанта бяха на друго място, заети несъмнено с някое ново стихотворение. Той въздъхна, прекоси стаята, отиде до бюрото и вдигна слушалката: